Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език
Everything revolves around the act of letting go — of matter, of memory, of the material traces that hold the past in place. The project Where People Come to Die focuses on the gathering of archival photographs lost in time, and on the impossibility of controlling memory — that silent effort to hold on to something that has already gone.
For eight years, the artist has collected over seven hundred found photographs. They are arranged in a hand-stitched book, where the text is written four times on every page — a repetition that gradually erases meaning until only its breath remains. The words dissolve into an unreadable code, something that can no longer be understood but only felt — another kind of memory, closer to the body than to language.
Inside, the photographs form soft collages of archival images and pictures of plants. Their encounter creates fragile, decomposable connections — like roots intertwining beneath the soil, vanishing into the dark. In them lives the same fleeting beauty as in flowers — a life aware of its end, yet blooming despite it.
The structure of the book follows the same logic — intuitive, almost like a memory that refuses to be ordered. A French link stitch allows the pages to move freely and change shape — the book breathes, bends, seems alive. It has a soft, furry tail, reminiscent of a fox approaching quietly through the snow, pausing time for a moment.
The installation extends this idea into space. A bundle of sticks rises from the ground like a bush or a gravestone, from which a lace veil hangs — a shroud onto which photographs are sewn, divided into episodic fragments. The scent of wet leaves scattered at the base creates a sense of autumn and spring at once — of reversal, of transition between life and forgetting.
The project is driven by the need to give these images a final home — to grant them a quiet, dignified farewell. To remind them that they once mattered. That they are not simply discarded or forgotten photographs.
The gathered faces — children, brides, soldiers, embraces, tears, joy — are the faces of ordinary people, of their attempts to be real, even if only for a moment. This is a place where they come to die peacefully.
And perhaps — to remain alive in someone’s gaze, just a little longer.
Forever grateful to Maria, Nicole, Ventsislava, Fedya, Theodora, Ivasha, Alexa, Emiliya, Aron, and Nikola for helping me through the process.
Един прекрасен ден през март ще се надигнат птиците и дните ще млъкнат, а нощта няма да дойде навреме.
Преди последният ми дъх да развее знамената ще прочета на глас всички азбуки. Катастрофално ще ги врязвам в себе си, време е съюзите да се разпаднат в неграмотноопрощение към забравата.
Дървото се протяга в грамадната си неподвижна сянка и изтръгва откраднатия от устата ми плод. Към всяка картина започвам да се завръщам другоземна и обхваща ме духовното стеснение от някогашното притежание. Цветята са цветя, а камъните – камъни.
Това е така, защото обратното нямаше да има смисъл,
там няма вътрешност,
там не бива да има друго.
Раздутите ми лобове не ще скрият нищо. Идете си ехтящи отражения и оставете само пращящото синьо да лежи до менe. Нека всички хора се изсипят на вратата ми да гледаткак съдбата се осъществява в какафония от пасианси. Амалгамите се разполовяват на изначалните си смеси, животът не е измислен с мислене, а просто е съзрян и чут.
Това е обратното на напразното.
Покорявам се и почти съм радостна. Всичко, което съм откраднала, ми се е полагало.
Сега нека всичкото да си отиде.
От най-високия прозорец на моя дом ще се извикам:
Смъртта е само изблик на различие.
Улучих, че това трябва да е истината.
-Стефанѝ Стоева преърти до долу за български език
WHATS INSIDE
BG ///
Всичко се върти около акта на пускането – на материята, на спомена, на материалните следи, които задържат миналото. Проектът „Където хората идват да умрат“ (Where People Come to Die) се фокусира върху събирането на изгубени във времето архивни фотографии и върху невъзможността да се контролира паметта – онова тихо усилие да задържиш нещо, което вече си е отишло.
В продължение на осем години художникът събира над седемстотин намерени фотографии. Те са подредени в ръчно шита книга, в която текстът е изписан четири пъти на всяка страница – повторение, което постепенно заличава смисъла, докато не остане само дъхът му. Думите се разтварят в нечетлив код – нещо, което вече не може да бъде разбрано, а само усетено; един друг вид памет, по-близка до тялото, отколкото до езика.
Вътре фотографиите образуват меки колажи от архивни кадри и изображения на растения. Срещата им създава крехки, разпадащи се връзки – като корени, преплитащи се под почвата и изчезващи в тъмнината. В тях живее същата мимолетна красота като в цветята – живот, който съзнава края си, но въпреки това цъфти.
Структурата на книгата следва същата логика – интуитивна, почти като спомен, който отказва да бъде подреден. Френският тип шиене позволява на страниците да се движат свободно и да променят формата си – книгата диша, огъва се, изглежда жива. Тя има мека, пухкава опашка, напомняща за лисица, която се приближава тихо през снега и спира времето за миг.
Инсталацията пренася тази идея в пространството. Сноп пръчки се издига от земята като храст или надгробен камък, от който се спуска дантелен воал – саван, върху който са пришити фотографии, разделени на епизодични фрагменти. Ароматът на мокри листа, разпръснати в основата, създава усещане едновременно за есен и пролет – за обрат, за преход между живота и забравата.
Проектът е воден от нуждата да се даде на тези изображения последен дом – да им се осигури тихо и достойно сбогуване. Да им се напомни, че някога са имали значение. Че не са просто изхвърлени или забравени снимки.
Събраните лица – деца, булки, войници, прегръдки, сълзи, радост – са лицата на обикновени хора и техните опити да бъдат истински, макар и само за миг. Това е място, където те идват, за да умрат спокойно.
И може би – за да останат живи в нечий поглед, поне още малко.