Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Абе, да ти кажа честно, тука май никой ни та знай?*
Розен Кренц и Гилберщайн, Розанкрайц и Гилдерец не бе, оффф… Розенкрайс и Гилденстрейн. Добре, просто ония двамата от Хамлет, дето са малко глупави и са и освен глупави и много много умни, но за съжаление са слуги, които изпълняват дълга си, но преди това трябва да разберат защо. Защо джобовете им са пълни само с монети ези и кои са тия джобчета на реалността, от които все изскачат отговори без въпроси? Колко пъти трябва да се изплашиш, че ще си умреш, преди да си умреш, и защо живо тяло в сандък е по-добре от умряло тяло в сандък.
Розенкранц и Гилденстерн са мъртви. От Том Стопард
Човек и добре да живее, все отива на премиера и като ходи, после е добре да пише, пък добре ли ще го напише или не, това явно няма много значение.
Розенкранц и Гилденстерн са мъртви от Toм Стопард е режисьорски дебют на Голямата сцена (Народен театър Иван Вазов) за Боян Крачолов, чийто поглед над театралното доставя на зрителя удоволствие като от това да раздрусваш постоянно пясъчен часовник и да си представяш, че се шегуваш с времето и объркваш всичко, прави те господар на шанса. Втори асистент-режисьор са Олга Недялкова и Елена Костова, а сценографията и костюмите са на Борис Далчев и Михаела Добрева, които са успели с много приказен минимализъм да оформят невидимите коридори на всяка времева линия. Драматург е Мира Тодорова, която остро оперира с езика на актьорите (не само вербално) и според публиката (това, което дочух) била прекалила с вулгарщините, но аз смятам, че си бяха точни, защото, когато ситуацията изисква нещо да ти бъде в задните части, то е глупаво да се преструваш. Ненчо Костов и Пламен Димов влизат в ролята на Р. и Г. и в пламенни емпирични и теоретични опити да предвидят бъдещето достигат до изводи, общовалентни и днес, а именно, че хората са родени с интуиция за смъртта.
Героите преминават през опити да изнамерят интуитивното си знание, да предизвикат средата около себе си да следва сценарий, в който и двамата не разбират как са попаднали. Розенкранц и Гилденстерн умишлено пропускат възможности, след които ги преследват и наддават за собствените си думи с монетите, гарантиращи непреходността на времето и неговата дуалност на присъствие и отсъствие.
По неопределения си път се срещат с трупата актьори, гарантирала смъртта им, група от нискочели оръфляци, бездарни и морално окапали. Групата в състав от Александра Василева, Мартин Димитров, КиреГьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Александър Тонев, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов, които попиляват от смях публиката с буфонната си визия и ироничните си коментари. Александра Василева в ролята на тартор прилича на Лисицата от Пинокио, илюстрирани от Марайа. Тяхната игра осъществява и уплътнява цялата идея за историята на второстепенните герои.
Хамлет, Офелия и останалите кралски особи са само ехо, което се отразява от стените на пещерата, в която Р. И Г. викат един към друг за помощ.
Свобода и случайност / невинност и малодушие
Диалозите, които Розенкранц и Гилденстерн разиграват, в повечето случаи един на друг, са наситени с фалшиви и/или абстрактни научни теории, които да оправдаят ситуацията, в която се намират, често да я потвърдят поне два пъти, да успеят да се усъмнят в нея и да се върнат обратно в изходна точка. Чрез безсилните си разсъждения те се опитват привидно да се приближат до разплитането на общата си мистерия, но всъщност се стараят да се отдалечат, защото край винаги има и това е заложено у нас независимо от измерението и тези двама другари го знаят. В преследване на правилните решения героите се превръщат в малодушни съучастници в убийството на свой, демонстрирайки, че не всеки правилен избор (спазване на нарежданията на краля) е добрият избор (морално оправданият). Кога невъзможността за запазване на невинността се превръща в безволие? Все някой има виновен, все някога хората просто си отиват.
И както казва единият, не си спомням кой Рубиройс или Гилгамеш, но беше нещо от този сорт: хората както ги има, и после ги няма. Присъствие и после отсъствие и това е трудното в човешкия случай.
*Песен, Народно творчество.
EN ///
Translucent as reality itself.
“Well, to be honest, I don’t think anyone here even knows who you are?” *
Rosen Krentz and Gilberstein, Rosencrantz and Gilderets — no, uff… Rosencrantz and Guildenstern. Fine. Just those two guys from Hamlet, the ones who are a little stupid and, besides being stupid, are also very, very clever, but unfortunately they are servants, and servants who have to do their duty — but before that, they have to understand why. Why are their pockets filled only with heads-or-tails coins, and what are these little pockets of reality from which answers keep popping out without questions? How many times do you have to be frightened that you are going to die before you actually die, and why is a living body in a coffin better than a dead body in a coffin?
Rosencrantz and Guildenstern Are Dead, by Tom Stoppard
A person may live a good life, but sooner or later they will go to a premiere, and once they have gone, it is probably best to write about it — whether they write it well or not apparently doesn’t matter all that much.
Rosencrantz and Guildenstern Are Dead by Tom Stoppard is Boyan Kracholov’s directorial debut on the Main Stage of the Ivan Vazov National Theatre. His theatrical perspective gives the audience the peculiar pleasure of constantly shaking an hourglass and imagining that you are joking with time, scrambling everything up, becoming the master of chance. Second assistant directors are Olga Nedyalkova and Elena Kostova, while the scenography and costumes by Boris Dalchev and Mihaela Dobreva manage, through a kind of fairy-tale minimalism, to shape the invisible corridors of every temporal line.
Dramaturg Mira Todorova operates sharply with the actors’ language — and not only verbally. According to the audience /or at least according to what I overheard/, she may have gone too far with the vulgarities. I, however, think they were exactly right, because when a situation requires something to be shoved up your backside, pretending otherwise is simply stupid.
Nencho Kostov and Plamen Dimov take on the roles of R. and G., and through passionate empirical and theoretical attempts to predict the future they arrive at conclusions that remain universally applicable today — namely, that human beings are born with an intuition for death.
The characters move through attempts to excavate their intuitive knowledge, to provoke the world around them into following a script in which neither of them understands how they ended up. Rosencrantz and Guildenstern deliberately miss opportunities, only to be pursued by them later, bidding against their own words with coins that guarantee the persistence of time and its duality of presence and absence.
On their indeterminate journey, they encounter the troupe of actors who will ultimately guarantee their deaths — a group of low-brow, ragged, talentless, and morally decayed creatures. The group consists of Alexandra Vasileva, Martin Dimitrov, Kire Gyorevski, Ivan Nikolov, Dimitar Krumov, Aleksandar Tonev, Asen Dankov, Stelian Radev and Yavor Valkanov, who reduce the audience to helpless laughter with their buffoonish appearance and ironic commentary. Alexandra Vasileva, as the ringleader, resembles the Fox from Pinocchio as illustrated by Maraja. Their performance establishes and thickens the entire idea of the history of secondary characters.
Hamlet, Ophelia and the other members of the royal family are merely echoes reverberating off the walls of the cave in which R. and G. shout to one another for help.
FREEDOM AND CHANCE / INNOCENCE AND COWARDICE
The dialogues Rosencrantz and Guildenstern conduct — mostly with one another — are saturated with false and/or abstract scientific theories intended to justify the situation they find themselves in, often to confirm it at least twice, then to doubt it, and finally to return to the starting point.
Through their powerless reasoning, they appear to be trying to move closer to unravelling their shared mystery, but in reality they are trying to move away from it, because there is always an ending, and this is something embedded in us regardless of dimension — and these two companions know it.
In their pursuit of the correct decisions, the characters become cowardly accomplices to the murder of their own kind, demonstrating that not every correct choice /obeying the king’s orders/ is the right choice /the morally justified one/. When does the inability to preserve innocence become a lack of will? Someone is always to blame; sooner or later, people simply disappear.
And as one of them says — I can’t remember which one, Rubiroys or Gilgamesh, but it was something along those lines: people are there, and then they aren’t. Presence, and then absence — and that is the difficult thing about being human.