Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Алберто Гарсия-Аликс – рицарят на свежото отчаяние
Madrid me mata! (Мадрид, ще ме убие!)
Тези жени, мъже… хора и кучета, войници ли са или фризьори? Какви сложни същества само! Покрити целите с такава пищна жизненост, хранещи се един друг с романтична флегматичност от импулсите на старото мъртво тяло. Те тепърва ще имат да се изрязват по пунктирите, тепърва ще избират цветовете на своята ангажираност, но за сега света е още черно-бял.
Гелосаните им коси, чиито блясък напомня току що издухано стъкло, скоро ще се сплъстят. Така сияйните им кожи ще се продерат от дупки по острите вътрешни завои на лактите. Изпонасинените им очи проспиват слабостта на деня, а всичко което зависи от тях ще бъде ограбено от безгрижната бедност. Милосърдната прегръдка на игленика ги приветства в новото бързо време, добре дошли в падението на режима, добре заварили в контракултурата.
Смъртта на бащата, смъртта на Франко, смъртта на забранените фантазии и нощите сънувани по часовник. La Movida Madrileña 1975, поставя началото на социални, политически и културни възможности за децата на Испания. След 4 десетилетия диктатура, генерал Франциско Франко е мъртъв. На път са да се родят бащите на новото време, патриарсите на следващите петилетки европейско изкуство. Да, те опъват хашиш и се бодат и освен мъже, са и жени… и всичко останало, което успеят да припознаят като свое. Преживейте го и не се срамувайте!
La Movida Madrileña е плацентата, която захранва изобретатели като режисьора Педро Алмодовар, музиката на Aviador Dro, ALASKA Y DINARAMA (прототипът на българската Милена, но без хомофобската част от характера ѝ) и разбира се, гореспоменатият Алберто Гарсия-Аликс – група не много отдадени католици.
Движението окончателно развява своето знаме на 09 февруари 1980 г. с концерт в пространството на Политехнически университет, Мадрид. Ниска музикална стойност изпълнена с много страст, концерт в памет на починал музикант от Tos. Демокрацията е зад ъгъла. Този концерт е първият изстрелян куршум, той предизвиква ерупцията на контракултурата в града и залива улиците на столицата с жажда за живот. След 5 годишно управление от войници и нестабилност, Мадрид се превръща в център на анти-романтичното, хаоса, агресивното светско, хомосексуалност и наркотици (нещо като I think I like this little life на Cordelia, но с малко повече плътност и бодрост).
Аз съм свидетел на силата на слабостта
La Movida Madrileña започва да се случва, когато Алберто Гарсия-Аликс е на 19 години. Записва да учи право, това е съвсем в реда на нещата – все пак е син на лекар. Усеща промяната на времето, като промяна на собственото си ДНК, тегли една майна на семейството и на дома си и започва да живее живота отреден на поколението, от което е част. Фотографията за него е стихийно отражение на неспирно набъбващата реалност. Никога не се замисля дали това, което краде от реалността с кадрите си е правилно или грешно, няма време да се озърта. Отраженията в очите му се сменят мигновено. Той и материалността на неговото тяло се превръщат в продукт на конкретен момент от историята, а снимките му се опитват да догонват бързослучващите се надежди от миналото.
„Самата фотография е фалшив хоризонт, вечно променящ се, саможив и подвижен.“
– Алберто Гарсия-Аликс
Фотографията на Алберто Гарсия-Аликс илюстрира реалност изпълнена с възторженост и облекчение, но също и снизхождение към тленното, опит на духа за самоизвисяване, но осъзнато сбъркан и поначало самосаботиран. Животът на еднодневката, живот в трансгресия. Прокламира се смъртта на традициите, а на постамента се изкатерва красотата породена от алчност, но напоена с неидентифицирана липса. Тя трябва да остане неизказана, това е законът на ретроградността необходима за изграждането на бъдещето. Колко струва билетът за другата страна на небосвода? Изображенията, които Аликс заснема са вълнуващи поради тяхното взискателно отношение към епохата си, но и защото са акт на безразборно приемане на същата тази времева единица. Навсякъде се ражда животът и всяка една човешка грешка бива гордо зашивана върху лицето. Неговата работа е опит за засвидетелстване на новосформиращата се обществена съвест. Алберто Гарсия-Аликс предлага подигравателна театралност дори в коментарната функция на работата си. Успява да заснеме първия митинг на CNT след Гражданската война и една от първите демонстрации за правата на LGBTQ обществото.
Образите, които Алберто запечатва са грозновата скица на молитва, отправена към нероден бог. Неизбежното падение, в което ще се озоват всички, след като блясъка започне да се отърсва от тях е предизвестено. Интересно е фотографиите му да се разглеждат повече, като предмет на бъдеща носталгия и символ на негодуванието от тази осведоменост за бъдещето, отколкото обект на съзерцание.
Преглеждането на фотографските му издания (те никак не са малко) носи на разглеждача усещане, че не е важно света да се разбира, достатъчно е да бъде колекциониран. Това последното съдържа в себе си особена необозрима споделеност, възможна само в липсата на рационалност. Ако не ти се даде кокал или месо, солта от сълзите ще ти помогне да оцелееш1.
Гарсия-Аликс е известен и с намесването си в издателската дейност, като създател на списанието за култура El Canto de la Creación(1989–1997) и съосновател на издателството Cabeza de Chorlito.
НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ | АЛБЕРТО ГАРСИЯ-АЛИКС в СГХГ
Софийска градска художествена галерия открива изложба озаглавена НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ на фотографа Алберто Гарсия-Аликс през деня на 06/06/2024 г., в рамките на фестивала ФотоФабрика. Надявам се до края на годината да успеем да сглобим класация, за най-неоригинално име на изложба правена в СГХГ. Кофти спорт е това – знам, но е по-добре от смирението или евентуалния опит за фалшив дълбочинен прочит. Като цяло (мразя да започвам изреченията си с: като цяло, но понякога ми избива и имам нужда да се хвана за някакво базово лаишко обобщение) първите 1143 думи от този материал, бяха посветени на контекста на артиста и от какво значение е миналата му художествена дейност. Лека ремарка към неговата работа, която е призната световно и обичана така дълбоко и лично от Испания. Това не става особено ясно от самостоятелната изложба на Алберто в Софийска градска художествена галерия. Представям си как влиза човек, незапознат и ентусиазиран и вижда „подбраната и курирана“ работа на фотографа и си казва: Ама че тъпо2 или по-любимото ми е: Бахти простотията.
Защо?
Причината аз откривам у факта, че от творчество му е взет неговият пространствен пълнеж. Снимки без голяма зрителна яснота, запетайки във фотографията му. Намазани са на тънко върху галерийните стените, без никаква поддържаща ги структура. Неприятно е да наблюдаваш тази ненужна никому и може би недоосмислена и неосъзната цензура приложена върху толкова утвърден артист.
Липсват мръсните апартаменти и спринцовките, оръжията и сексът. Къде е Мадрид на революцията? Къде са фотографиите, които крещят: Аз шмъркам лак за нокти и се чукам всекидневно…? Разбира се, творчеството на Аликс не е само *ъндъргрануд джънк шоу оф, *но е наложително в една ретроспективна изложба (каквато е тази), целяща да направи обзор на различните сезони от работата на Аликс, да се покажат монументалните му постижения, които да бъдат заобиколени от необходимата поддържаща второстепенна маса кадри. Постигнатото в реалността обаче, е бегъл повърхностен пробег през нещо възхитително.
Изложбата се чувства болна и непълноценна. Отсъства сюжетна игра, кокетност и жаркост. Възможността да се вплете с движението на Прайд месеца също е изпусната и това е честно казано – леко обидно. Разбирам нежеланието за работа с хора, заемащи съмнителни политически позиции, каквито са организаторите на Прайд София и че тяхната намеса би могла да се разчете погрешно, за това прощаваме този пропилян шанс и продължаваме да се чудим на другото.
Мащабът на фотографиите е скромен, а последователността им объркваща. Трудно е за навигиране, а самонадеяните опити да си обясниш водят до фантазиране и разсейване. Някак си успешно са изравнени със земята лабиринтите на страст и въвлеченост и показаното е по-скоро само една тъжна отломка от творчеството на артиста.
Това с което Аликс изпъква е непознато онагледяване на тленното и как преходната реалност е фундаментално некласифицируема. Аликс не се бори за добавена стойност от романтизиране на дистанцията, напротив. Той я изяжда сякаш хапките му принадлежат, им принадлежат – на живите. Тези които се отнасят към живота, като към живот, а не като към далечно случване (тази дума предпочитам да не я използвам, но уви). Подходът му поднася особняшка очарователност на упадъка. Обаянието му се крие в напомнянето за смъртта като изненада, като събитие, което прави ежедневието необикновено.
Фотографията, като способ за влияние върху реципиента, би трябвало да предизвиква желание за предефиниране на излъчването на материалните обекти. Опит за константно настигане на промяната, независимо от нейната посока.
Да осветиш нещо, може да бъде достатъчно, не е нужно то да бъде разбрано с мислене, а по-скоро почувствано и преживяно или само и единствено забелязано.
„Работата ми няма някакво велико конкретно съобщение, а ако имаше то би било просто да се оглеждаш повече за импулса.“
– Алберто Гарсия-Аликс
За да се извърши последното е необходима дисциплина на търсенето, която не всеки посетител на галериите-църкви има. Призовавам за повече светлина, както пише и на лявата стена на главния вход на СГХГ.
Изложбата НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ на фотографа Алберто Гарсия-Аликс е отворена за посещение от 06/06 – 14/07/2024 г. в изложбено пространство на Софийска градска художествена галерия. ФотоФабрика са организирали и уъркшоп с Аликс съпровождащ изложбата, така че се оглеждайте за резултати по техните социални канали.
1. Ян Фабър, Аз съм грешка, 2020 г., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
2. Брох, Херман; СОМНАМБУЛИТЕ, 2013 г. Алтера; с.147
3. Цитат на посетител, ок. 24 г., жена
EN ///
EL PADRE HA MUERTO, VIVA EL PELUQUERO!
Alberto García-Alix – The Knight of Fresh Despair
Madrid me mata! (Madrid, you’re gonna kill me!)
These women, men… people and dogs—are they soldiers or hairdressers? What complicated creatures! Covered head to toe in such exuberant vitality, feeding one another with the romantic phlegmatism of impulses emerging from an old, dead body. They are yet to be cut along the dotted lines, yet to choose the colours of their commitment, but for now the world is still black and white.
Their gelled hair, its shine like freshly blown glass, will soon become matted. Their radiant skin will tear open with holes at the sharp inner bends of their elbows. Their bruised eyes sleep through the weakness of the day, while everything that depends on them will be plundered by carefree poverty. The merciful embrace of the pincushion welcomes them into the new fast-paced era—welcome to the fall of the regime, welcome to the counterculture.
The death of the father, the death of Franco, the death of forbidden fantasies and nights dreamed according to a timetable. La Movida Madrileña, 1975, opens up a new set of social, political, and cultural possibilities for the children of Spain. After four decades of dictatorship, General Francisco Franco is dead. The fathers of the new era are about to be born, the patriarchs of the next five-year plans of European art. Yes, they smoke hash and shoot up, and besides being men, they are women… and everything else they manage to recognise as their own. Get over it and don’t be ashamed!
La Movida Madrileña is the placenta feeding inventors such as filmmaker Pedro Almodóvar, the music of Aviador Dro, ALASKA Y DINARAMA (the prototype of Bulgarian singer Milena, but without the homophobic part of her personality), and, of course, the aforementioned Alberto García-Alix—a group of not particularly devoted Catholics.
The movement finally unfurls its flag on 9 February 1980, with a concert at the Polytechnic University in Madrid. Low musical value, performed with enormous passion: a concert in memory of a musician from Tos who had died. Democracy is just around the corner. This concert is the first bullet fired; it triggers the eruption of the city’s counterculture and floods the streets of the capital with a thirst for life. After five years of military rule and instability, Madrid becomes the centre of the anti-romantic, the chaotic, the aggressively secular, homosexuality and drugs (something like I think I like this little life by Cordelia, but with a little more density and vigour).
I am a witness to the power of weakness
La Movida Madrileña begins to happen when Alberto García-Alix is nineteen. He enrols to study law—which is perfectly reasonable, after all, he is the son of a doctor. He feels the changing times as a change in his own DNA, tells his family and his home to fuck off, and begins living the life allotted to the generation he belongs to. Photography, for him, is a spontaneous reflection of a reality that keeps swelling without pause. He never stops to wonder whether what he steals from reality with his photographs is right or wrong; he has no time to look around. The reflections in his eyes change instantaneously. He and the materiality of his body become products of a particular moment in history, while his photographs try to catch up with the rapidly unfolding hopes of the past.
“Photography itself is a false horizon, eternally changing, self-contained and mobile.”
— Alberto García-Alix
Alberto García-Alix’s photography illustrates a reality filled with exhilaration and relief, but also with condescension towards the mortal; an attempt by the spirit to elevate itself, consciously fucked up and self-sabotaged from the very beginning. The life of a mayfly, a life in transgression. The death of traditions is proclaimed, while beauty born from greed climbs onto the pedestal, soaked in some unidentified absence. It must remain unspoken; that is the law of the backwardness necessary for building the future. How much does a ticket to the other side of the firmament cost?
The images García-Alix produces are exciting because of their demanding relationship with their own era, but also because they are an act of indiscriminate acceptance of that same temporal unit. Life is being born everywhere, and every human mistake is proudly stitched onto the face. His work is an attempt to bear witness to a newly forming social conscience. Alberto García-Alix offers a mocking theatricality even in the commentary embedded in his work. He succeeds in photographing the first CNT rally after the Civil War, as well as one of the first demonstrations for LGBTQ rights.
The images Alberto captures are the ugly little sketch of a prayer addressed to an unborn god. The inevitable downfall into which everyone will eventually fall once the shine begins to shake itself off is already foretold. It is interesting to look at his photographs more as objects of future nostalgia and symbols of resentment towards this awareness of the future, rather than as objects of contemplation.
Looking through his photographic publications (and there are quite a few) gives the viewer the feeling that understanding the world is not important; it is enough to collect it. There is something particularly immeasurable and shared in that last idea, something possible only in the absence of rationality. If they don’t give you bone or meat, the salt from your tears will help you survive.¹
García-Alix is also known for his involvement in publishing, as the creator of the cultural magazine El Canto de la Creación (1989–1997) and co-founder of the publishing house Cabeza de Chorlito.
INVISIBLE TO THE EYE | ALBERTO GARCÍA-ALIX AT SGHG
The Sofia City Art Gallery opens an exhibition entitled INVISIBLE TO THE EYE by photographer Alberto García-Alix on 6 June 2024, as part of the PhotoFabrika festival.
I hope that by the end of the year we can put together a ranking for the least original exhibition title ever produced at SGHG. Shitty sport, I know, but it’s better than humility or the possible attempt at some fake intellectual depth.
Overall (I hate starting sentences with overall, but sometimes it comes over me and I need something basic and amateurish to hold onto), the first 1,143 words of this piece were devoted to the artist’s context and to the significance of his previous artistic activity. A slight remark on his work, which is recognised worldwide and loved so deeply and personally by Spain. None of this becomes particularly clear from Alberto’s solo exhibition at the Sofia City Art Gallery.
I imagine an unsuspecting, enthusiastic person walking in, seeing the photographer’s “selected and curated” work, and thinking: What a load of shit². Or my personal favourite: What the fuck is this³.
Why?
I find the reason in the fact that the spatial substance of his work has been removed. Photographs with little visual clarity, commas in his photography. They have been smeared thinly across the gallery walls, without any supporting structure. It is unpleasant to look at this unnecessary and perhaps poorly considered, unconscious censorship applied to such an established artist.
The dirty apartments and syringes are missing, as are the weapons and sex. Where is the Madrid of the revolution? Where are the photographs screaming: I snort nail polish and fuck every day…?
Of course, García-Alix’s work is not merely an underground junkie show-off, but in a retrospective exhibition (as this one is), whose purpose is to provide an overview of the different seasons of García-Alix’s work, it is essential to show his monumental achievements surrounded by the necessary supporting mass of secondary images.
What has actually been achieved, however, is a brief, superficial run through something magnificent.
The exhibition feels sick and incomplete. It lacks narrative play, flirtation and heat. The opportunity to weave it into Pride Month was also missed and, honestly, that is slightly offensive. I understand the reluctance to work with people occupying dubious political positions, such as the organisers of Sofia Pride, and that their involvement might be interpreted incorrectly. So we forgive this missed opportunity and continue wondering about the rest.
The scale of the photographs is modest, while their sequence is confusing. It is difficult to navigate, and the arrogant attempts to explain it to yourself lead to fantasy and distraction. Somehow, the labyrinths of passion and involvement have been flattened to the ground, and what is shown is little more than a sad fragment of the artist’s work.
What makes García-Alix stand out is his unfamiliar visualisation of mortality and the way transitional reality is fundamentally unclassifiable. García-Alix does not fight for added value through the romanticisation of distance; quite the opposite. He devours distance as though the bites belong to him—they belong to the living. Those who relate to life as life, rather than as some distant occurrence (a word I would rather not use, but alas).
His approach gives decay a peculiar charm. His allure lies in reminding us of death as a surprise, as an event that makes everyday life extraordinary.
Photography, as a means of influencing the recipient, should provoke a desire to redefine the emanation of material objects. An attempt to constantly catch up with change, regardless of its direction.
To illuminate something may be enough. It does not have to be understood through thought, but rather felt and experienced—or simply noticed.
“My work doesn’t have any great, specific message, and if it did, it would simply be to look around more for the impulse.”
— Alberto García-Alix
To accomplish the latter, one needs a discipline of looking that not every visitor to the gallery-church possesses. I call for more light, as it says on the left wall at the main entrance of SGHG.
The exhibition INVISIBLE TO THE EYE by photographer Alberto García-Alix was open to visitors from 6 June to 14 July 2024 in the exhibition space of the Sofia City Art Gallery. PhotoFabrika also organised a workshop with García-Alix accompanying the exhibition, so keep an eye out for the results on their social media channels.