Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Танцова компания ДЮН са една от първите формации за съвременен танц в България. В този разговор Петя Стойкова ни разказва за важността на колективността, отпускането и доверието в танца.
Този разговор е част от летния печатен брой на ПРОГРАМАТА.
В едно друго интервю казваш, че толкова нямало къде да танцувате, когато сте основавали ДЮН, че сте се събирали на паркинг и там сте ги измисляли идеите. Обръщайки се към това колективно преживяване, кое сте запазили като методи на действие?
П. С. Сега, като се замисля, точно там виждам корените на тази заедност, за която постоянно говоря напоследък в цял куп контексти. И тогава, и сега ние като че ли беше по-важно от аз и обичта помежду ни беше това, което зареждаше творчеството ни. Сега правя същото, но в малко по-различна времева линия и формат. Заедността се превърна в много фино физическо действие.
Как запазвате вярата си в метафизичното? Ами в невидимото? Каква е разликата?
П. С. По-скоро е едно и също. Мисля, че човешкото тяло и съществуване е многопластово. Освен видимата част има една невидима обвивка, или проекция, която също е съставна част на съществото ни. Все повече се говори за това и повече хора отварят сетивата си за тези измерения. За мен е много вдъхновяващо и това, че науката вече признава това невидимо като реално и измеримо. Мога да дам пример с любимата ми организация HearthMath, в която участват редица учени – лекари, физици, психолози и др. Изследванията им доказват по научен път значимостта и функцията на човешкото биополе и връзката между сърцето и мозъка. Проектите им са глобални и наистина променят хората.
Какъв е най-големият страх на танцьора, когато той не е сам на сцената, ами обратното?
П. С. Няма страх. Танцьорите се наслаждават на сцената, независимо дали са сами или с някого. Състоянието на танцьора е Тук и Сега. Всичко опира до разбирането ни за това пребиваване и до това, в какво се концентрираме. Ако сме уплашени, че няма да ни хванат в поддържката, най-вероятно ще сме тежки и наистина няма да ни хванат. За мен колективното преживяване на сцената е като медитация, като басейн с топла вода, в която се потапяш, и като разширено тяло – пак твоето.
Какво е дълбоко слушане?
П. С. Потъване в себе си. Без очаквания. Движение без намерение.
В такова съ-стояние движението се случва само. Тялото има много какво да ни каже, ако просто го оставим да си свърши работата. Така е и ако слушаш само себе си, и ако слушаш колективното поле. Съ-стоянието на дълбоко слушане на полето (или другите) е най-вярната комуникация. В такова общуване не можеш да сбъркаш. И повечето въпроси изчезват, защото от тях вече няма нужда.
Ако ме питаш за нашата практика, тя предлага упражнения в задълбочено наблюдение на собственото и колективното поле, които пораждат спонтанно движение.
Как създавате нова продукция, кои са темите, които вълнуват ДЮН?
П. С. За мен нашите продукции са преди всичко жизнен опит. Преди да сложим нещо на сцената, създаваме един вътрешен алгоритъм, правила на играта, посока на наблюдение и взаимодействие. Средствата, с които изграждаш един спектакъл, са именно посланието, което предаваш на публиката. Мен ме вълнуват няколко чисто човешки, но и божествени неща – колко силна е енергията на любовта и как действат всички енергии, какво представлява човекът, как се свързваме с душата си. Вълнувам се много и от красотата. Тя ми е необходима и осмисля съществуването ми. Не съм съвременна персона. По-скоро съм демоде и много се харесвам такава.
EN ///
Dune Dance Company is one of the first contemporary dance formations in Bulgaria. In this conversation, Petya Stoikova tells us about the importance of collectivity, letting go, and trust in dance.
This conversation is part of the summer print edition of PROGRAMATA.
In another interview, you said that when you were founding Dune, there was so little space to dance that you would gather in a parking lot and develop your ideas there. Looking back at that collective experience, what have you kept as a method of working?
P. S. Now that I think about it, that is exactly where I see the roots of this togetherness I have been speaking about so much lately, in all sorts of contexts. Both then and now, it somehow felt as though “we” mattered more than “I”, and the love between us was what fuelled our creativity.
I am doing much the same thing now, only along a slightly different timeline and in a different format. Togetherness has become a very subtle physical act.
How do you preserve your belief in the metaphysical? And what about the invisible? What is the difference between the two?
P. S. They are more or less the same thing. I think the human body and human existence are multilayered. Beyond the visible part, there is an invisible shell, or projection, which is also an essential part of our being.
More and more is being said about this, and more people are opening their senses to these dimensions. I find it deeply inspiring that science is beginning to recognise this invisible realm as something real and measurable.
I could give the example of my favourite organisation, HeartMath, which brings together several scientists—doctors, physicists, psychologists and others. Their research demonstrates the significance and function of the human biofield and the connection between the heart and the brain. Their projects are global, and they genuinely transform people.
What is the dancer’s greatest fear when they are not alone on stage, but, quite the opposite, when they are part of something together?
P. S. There is no fear. Dancers enjoy the stage, whether they are alone or with someone else. The dancer’s state is Here and Now.
Everything comes down to our understanding of this state of being, and to what we choose to concentrate on. If we are afraid that our partner will not catch us in a lift, chances are we will be heavy—and they really won’t catch us.
For me, the collective experience on stage is like meditation, like a pool of warm water you immerse yourself in, and like an expanded body—still your own.
What is deep listening?
P. S. Sinking into yourself. Without expectations. Movement without intention.
In such a state of being, movement simply happens. The body has so much to tell us if we just let it do its work. The same is true whether you are listening only to yourself or to the collective field.
Being in a state of deep listening to the field—or to others—is the truest form of communication. In this kind of communication, you cannot be wrong. And most questions disappear, because you no longer need them.
If you are asking about our practice specifically, it offers exercises in deep observation of both the individual and collective field, from which spontaneous movement emerges.
How do you create a new production? What are the themes that matter to Dune?
P. S. For me, our productions are first and foremost lived experience. Before we put anything on stage, we create an inner algorithm, rules of the game, a direction of observation and interaction.
The means through which you build a performance are themselves the message you transmit to the audience.
I am moved by several things that are at once deeply human and divine—how powerful the energy of love is and how all energies operate; what it means to be human; how we connect with our souls.
I am also deeply moved by beauty. I need it, and it gives meaning to my existence.
I am not a contemporary person. I am rather old-fashioned, and I like myself that way.