Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Интервю с проф. Маргарита Младенова
СФУМАТО. Ръководен от проф. Маргарита Младенова, изоставя комерсиалното и се съсредоточава върху творческия процес, не върху готовите резултати. Това е театър, който трансформира хаоса в поезия и връща изкуството към неговото духовно и ритуално предназначение. Материалът е част от пролетния печатен брой на ПРОГРАМАТА.
Към какво се стреми СФУМАТО? Къде е неговата претенция и смисъл?
М. М. Не бих намесила претенцията, обръщам глава към смисъла. Цялата тази програма, защото ние работим на програми и не сме репертоарен театър, стъпва на разбирането, че днешният човек – и артистът, a и неговият зрител – имат необходимост от възстановяване на ценности. Ценности, които са потънали, които са в амнезия. Ние работим срещу забравата, срещу амнезията, срещу импровизациите. Това е предназначението на това пространство, на този театър.
Най-големият проблем е, че ако използваме като първообраз витрувианския човек на Леонардо – човека, вписан в кръга и квадрата, откъдето идва и името на театъра, – то в тази рамка вече не е вписан човекът. Вписан е някакъв паричен знак – интересът.
Относно вашия знак – човек, който е превърнал пътя в дом. Това не означава ли, че крайната точка никога не е била важна, съответно и достижима, това не е ли утопично?
М. М. В известен смисъл да, но между утопия и илюзия има голяма разлика. Утопията е възможен в невъзможното проект – мегапроект, а илюзията е нещо, от което човек трябва да се освобождава, защото тя е начин да излъжеш себе си. Утопията е опит да прекрачиш егото си, така да подредиш своите съотнасяния с по-голямото от теб, че те да влязат в хармония.
Тогава как възприемате бездействието – като метод за себеизразяване, като процес в изкуството?
Смятам, че всичко е действие. Започва с идеята, с видението, превръща се в замисъл, организират се условия, приобщават се хора… Говоря за етапите на създаване на една творба. Ние гледаме на театъра като на изкуство и на представлението като на творба, в която участват всички. В последния етап зрителите също са съучастници. Всичко това е действие. Аз не знам по-свръхживо и активно нещо от идеите. Те не са просто разум – поне не онзи, който Достоевски нарича евклидов ум, чистата прагматика и права логика. Стремежът е да узнаем цялата истина за човека и битието.
Ако има едно правило в СФУМАТО, какво е то?
М. М. Трудно е да кажа. Започнахме преди много години със студийно евангелие, което държахме като катехизис с няколко основни котви. Няма една единствена точка, около която да може да съществува цялата тази стратегия, която на всичкото отгоре оспорва предубеждението, че театърът, понеже е изкуство на „тук и сега“, е нетраен. Да, обаче същинската цел на театъра е да надмогне тази временност, а не да я обслужва. Защото такава е целта на всяко изкуство.
Не да обслужва, а да устоява и отстоява.
Разкажете ни за вашите ателиета.
М. М. Това е основната лабораторна форма на СФУМАТО от самото начало досега. Ателиетата стават все по-живи, все по-неочаквани. Последните ни ателиета са с по 90–100 човека, всички са въвлечени в темата – през провокациите, през текстовете, които задаваме. Те имат идеи, имат опит. Екипите сами се грижат за осветлението, звука, сценографията – гардеробът е отворен, целият театър им е предоставен, за да могат идеите да се случат. Не просто да ги разкажем, а да ги изиграем на сцена под погледа на публиката. Прекрасно нещо са ателиетата! Ако питате мен – ако беше възможно, бихме правили само ателиета и тях бихме показвали.
Какво бихте казали на хората, които ви смятат за прекалено претенциозни?
М. М. Имаше една такава фраза преди години – че ние сме се взели прекалено насериозно. Феновете на СФУМАТО я оспориха, като казаха: „Те не себе си са взели насериозно, а театъра вземат насериозно“. СФУМАТО след вас?
Надявам се учениците ни да продължат. Разбира се, през тях и техните възгледи, не можем да се превърнем в догма, която някой от друго поколение, в друго време да изпълнява. Те имат не просто тази школа, а този търсачески дух. Имат воля, имат сила. Достатъчно са въпрекисти, за да не клекнат пред всичко, което пречи. Защото, ако трябва да кажа едно изречение за СФУМАТО, то би било, че:
Ние съществуваме въпреки всичко, което пречи, а не благодарение на всичко, което помага.
EN ///
We exist in spite of everything that stands against us, never because of what stands beside us.
Interview with Prof. Margarita Mladenova
Sfumato, led by Prof. Margarita Mladenova, turns away from the commercial and focuses instead on the creative process rather than finished results. It is a theatre that transforms chaos into poetry and returns art to its spiritual and ritual purpose. This material is part of the spring print issue of Programata.
What is SFUMATO striving towards? Where does its claim—and its meaning—lie?
M. M. I would not bring the word “claim” into it; I would turn my head towards meaning. This entire programme—for we work in programmes, rather than as a repertory theatre—is grounded in the understanding that today’s person, both the artist and their spectator, needs to restore certain values. Values that have sunk beneath the surface, that have fallen into amnesia. We work against forgetting, against amnesia, against improvisation. That is the purpose of this space, of this theatre.
The greatest problem is that if we take Leonardo’s Vitruvian Man as our archetype—the human figure inscribed within the circle and the square, from which the theatre takes its name—then the human being is no longer what is inscribed within that frame. What is inscribed there is some kind of monetary sign—the interest.
As for your symbol—a person who has turned the journey into a home. Does that not suggest that the destination was never important, and therefore never truly attainable? Isn’t that utopian?
M. M. In a sense, yes. But there is a great difference between utopia and illusion. Utopia is a project of the possible within the impossible—a megaproject—while illusion is something one must free oneself from, because it is a way of deceiving oneself. Utopia is an attempt to step beyond the ego, to arrange your relationship with that which is greater than you in such a way that the two can enter into harmony.
Then how do you understand inaction—as a method of self-expression, as a process within art?
M. M. I believe that everything is action. It begins with an idea, with a vision, becomes a conception, conditions are organised, people are brought in… I am speaking about the stages through which a work is created. We see theatre as an art form and the performance as a work of art in which everyone participates. At the final stage, the spectators become participants too. All of this is action.
I know of nothing more intensely alive and active than ideas. They are not simply reason—not at least the kind Dostoevsky calls the Euclidean mind, pure pragmatism and straight-line logic. The aspiration is to know the whole truth about the human being and existence.
If there were one rule in SFUMATO, what would it be?
M. M. It is difficult to say. Many years ago we began with a studio gospel that we kept almost like a catechism, with several fundamental anchors. There is no single point around which this entire strategy can exist—especially since it challenges the prejudice that theatre, because it is an art of “here and now,” is transient.
Yes, but the true purpose of theatre is to overcome that temporality, not to serve it. Because that is the purpose of every art form.
Not to serve, but to endure and to stand its ground.
Tell us about your workshops.
M. M. This has been SFUMATO’s fundamental laboratory form from the very beginning until today. The workshops are becoming more and more alive, more and more unexpected. Our most recent workshops have brought together 90–100 people at a time, all of them drawn into the subject through provocations, through the texts we give them. They have ideas, they have experience.
The teams themselves take care of the lighting, the sound, the scenography. The wardrobe is open, the entire theatre is made available to them, so that their ideas can actually happen. Not simply to tell them, but to play them out on stage under the gaze of an audience.
The workshops are a wonderful thing! If you ask me, if it were possible, we would do nothing but workshops—and show those.
What would you say to people who find you overly pretentious?
M. M. There was a phrase going around years ago—that we took ourselves far too seriously. The fans of SFUMATO challenged that, saying: “They did not take themselves seriously; they take theatre seriously.”
SFUMATO… after you?
M. M. I hope our students will continue it. Of course, they must do so through themselves and through their own views. We cannot turn ourselves into a dogma for someone from another generation, living in another time, to simply carry out.
What they have is not merely this school, but this searching spirit. They have the will, they have the strength. They are sufficiently contrary, sufficiently unwilling to surrender, not to bow before everything that stands in their way.
Because if I had to say one sentence about SFUMATO, it would be this:
We exist despite everything that stands in our way, not thanks to everything that helps us.