Човекът винаги се стреми да създаде подобна на себе си и на своя бог версия на реалността. Той забравя за терестриалните си граници и пренася отражението на очите и носа си върху всяка повърхност на съществуване. За него природните катаклизми не са отмъщение, а неизбежни актове на природата, непредизвикани от неговата дейност. Той има нужда от злобни почернели очи и брадви, за да идентифицира отмъщение и революция.
Той първо беси, а след това издига паметници на обесените.
Филми, бременни с цинизъм
В средата на ХХ век се родил един човек, той на вещица приличал и децата не обичал, с пълна кошничка в ръка, той играел ча-ча-ча.
Тази намусена абстрактна фигура с остър нос от детските песнички описва чудесно златната ера на загребската анимация, окупирала периода от 1956 до 1978.
На територията на тогавашна Югославия се оформя благоприятен климат, който задава тенденции и влиятелни движения в световната анимация. Стилът на филмите е изпълнен с боцкащ хумор, критика към политически и социални проблеми, демонстрирани чрез много конкретен визуален език. Последният е изграден от ясни графични структури, които успяват да проявят доза непредвидимост, преди да се разпаднат в смислови химични съединения, формиращи смях и ужас на пяна. Линиите, с които са нарисувани анимациите, дават усещането, че са изваждани изпод кожата на авторите трънчета и събирани в буркан на последната лавица, преди да бъдат разпилени в категорични форми на съпротива. Целият този стил се оформя около студиото Загреб филм, където млади художници, режисьори и карикатуристи създават анимации, които отклоняват поглед от захаросаната естетика на Дисни и се насочват към модернизъм, сатира и философска дълбочина.
През този период хърватската анимация генерира международно признание, което избухва в блясъка на наградата „Оскар“ за късометражния Сурогат (1961) на Душан Вукотич – първата такава награда за неамерикански анимационен филм.
Към края на 70-те години под натиска на политическите промени анимацията започва бавно да затихва и макар и наследена от свръхкачествени артисти, фокусът се измества. В Хърватия се създава фестивалът Animafest Zagreb (1972 г.), който става вторият по значимост фестивал за анимация след Annecy (Франция).
Svijet u kojem živimo nesavršen je i po mnogo čemu odbojan. Ali jedini moguć i on nam je jedina šansa.
– Josko Marusic
Oт архитектура до карикатура. Това е пътят на Йошко Марушич един от най-видните анимационни артисти в историята на хърватската школа. Още в университета по архитектура започва да печели пари и име със своите комикси и карикатури и впоследствие се превръща в символ на експериментаторската сцена на анимацията. Той пренася много интересни механизми от работата си на архитект в работата си като аниматор. Пример за това е структурата му за образа в наратив. Тази динамика в конструкцията е поставена на определен вид дистанция от приемащия, която много наподобява на усещането за наблюдение на сграда или даже можем да го разтегнем още и да кажем мравуняк. Успява много ясно да затвори зрителя си в клетка, завàрена с чувството за божественост и власт, но лишена от поилката за вина. Това лесно може да бъде усетено във филми като Perpetuo (1978) и Skyscraper (Original: Neboder, 1981).
Филмът, създаден между последните два споменати, обаче е истинска причудица. Той не прилича на останалото му творчество и подчертава силно склонността към алтернативни избори на автора. В него поилката се превръща в езеро, подобно на онова от „Сърца за изтръгване“ на Борис Виан.
В Ribije Oko / Рибешко око (1980) на Йошко Марушич на всичко пращи от студ и порязващ скреж. Светът изглежда е загубил всичката си глазура и е останал гол по чакъл. В премиса на филма се показва самотен рибарски остров, отделен сякаш не от сушата, ами от цялата вселена. Жените и децата изпращат мъжете в лодките, които да подсигурят храната на общността.
Човеците са обрисувани в големи бели тела с хиперболизирани ръце и акценти на събрани очи. Самото им съществуване излъчва някакъв вид неспокойствие и отричане. Всичко е изписано с болезнена цветова палитра от наситено тъмносиньо, бяло и червено.
Докато ни представя антагониста (рибата, която е потопена в по-светлосини тонове), авторът я кара да изглежда угрижена, красива и изплашена. Прави се интересен паралел между малките деца и малките рибки. Последва момент на стагнация (защото все пак това е и limited animation), мъжете се отдалечават с хищните си весла и изниква въпросът: Quis custodie ipsos custodes? Жените и децата, пазачите и символите на дома остават оголени.
Тук е преломният момент на нападение, идващо от жертвата. Природата не обръща другата буза, рибите излизат на суша с тризъбци и тояги и започват да умъртвяват всичко по пътя си. Чертите на лицата им приемат човешки изражения, в началото излезли от водата с тромави стъпки, те преживяват интересни телесни промени по време на екстерминаторската си дейност. В началото с тромави стъпки, след това с подскоци, докато към края на фиаското те вече плуват във въздуха. Постепенно превземат крепостта.
Селото е терасирано на склон и перспективите играят приятна калейдоскопична въртележка, изпълнена с насилие. През цялото време картините се премрежват от червени мрежи, оригинално използвани за улов на риба, сега те се развяват като знаме на отмъщението и поглъщайки телата, ги смъкват по стълбите към пристанището. След цялата гротеска са намерени две криещи се деца, които неизвестно дали за назидание или за опрощение биват овързани в мрежите живи и погълнати от морето.
Мъжете обръщат лулите си, потеглят обратно с тежките мрежи и блажени уморени усмивки и пристигайки - застиват.
Финалът е наслоен с тази дистанция, която посочих по-рано, изглежда като прилив от зъби, които само те одраскват, когато са били толкова близо да те разкъсат. Прозрачният воал е раздран и тази власт на наблюдателя е изжонглирана в ръцете на някой друг. Близък, но невидим. Цялата тази феерия от злокобие и анимирана вендета се разиграва върху слой от музикалното оформление на Томислав Симович, който използва дванадесеттонова техника, изпълнена от седем чела. Техниката, известна още като додекафония, дванадесеттонов сериализъм, е метод за музикално композиране. Тази техника цели да гарантира, че всички 12 тона от хроматичната гама звучат с еднаква честота в музикалното произведение, като същевременно се избягва акцентиране върху който и да е конкретен тон. Това е отвратително напрягащо, но зверски добре изпълнено в комбинация с визуалната динамика на филма.
Този филм е дълъг 249 метра
Всичко е както трябва, но всеки го е разбрал както може. Преглеждайки материалите, които са създадени като отклик на филма, ми направи огромно впечатление колко малко емпатия се изпитва към „агресора“ и колко малко се разисква неговата природа и причина. Наблягаше се главно на жестокостта на рибите, но не и на жестокостта на мрежите. Някак си беше изпуснат елементът, който подчертава, че във филма са представени предимно човешки поведения и единствено тишината в края подсказа за гигантската действителна мощ на природата. Пътят за размисъл е дълъг, но понякога е 249 метра.
Представянето на филма „Рибешко око“ и този текст се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
EN ///
Text written for the Plankton cinema platform. 24/10/2025
For the Clever Fish, the Enemy Is Not the Bait, but the Fisherman
Man has always tried to create a version of reality resembling himself and his god. He forgets his terrestrial limits and projects the reflection of his own eyes and nose onto every surface of existence. Natural catastrophes are not revenge to him, but inevitable acts of nature, supposedly unrelated to his own actions. He needs blackened, malicious eyes and axes to recognize revenge and revolution.
First he hangs people, and then he erects monuments to the hanged.
Films Pregnant with Cynicism
The article turns to the golden age of Zagreb animation, which flourished from 1956 to 1978, and to the distinctive visual language developed around Zagreb Film. These films reject Disney’s sugary aesthetic in favor of modernism, satire, philosophical depth, and a particularly sharp kind of humor.
Their graphic structures appear clear at first, only to dissolve into strange combinations of meaning, producing something between laughter and horror. The lines seem almost extracted from beneath the artists’ skin — little thorns collected in a jar before being scattered into unmistakable gestures of resistance.
The period brought international recognition to Croatian animation, culminating in Dušan Vukotić’s Surogat (The Substitute, 1961), the first non-American animated film to win an Academy Award for Best Animated Short.
The text then turns to Joško Marušić, one of the major figures of Croatian animation. Trained initially as an architect, Marušić carried architectural mechanisms into his animated work, constructing images and narratives with a particular distance between the viewer and the world being observed.
This is especially apparent in films such as Perpetuo (1978) and Skyscraper (Neboder, 1981).
But the real focus is Ribije Oko (Fish Eye, 1980).
Fish Eye
Everything in Fish Eye crackles with cold and cutting frost. The world appears to have lost all its glaze and been left naked against the gravel.
The film begins on a lonely fishing island, seemingly separated not only from the mainland but from the entire universe. Women and children send the men out in their boats to secure food for the community.
The human figures are rendered as large white bodies with exaggerated hands and tightly clustered eyes. Their very existence radiates unease and denial. The palette is painfully concentrated: deep blue, white, and red.
The fish — the antagonist — are submerged in lighter blues. Marušić makes them worried, beautiful, frightened. A parallel emerges between small children and small fish.
Then the men disappear into the distance with their predatory oars, and a question rises above the scene:
Quis custodiet ipsos custodes?
Who will watch the watchers? The women and children, the guardians and symbols of the home, are left exposed. Then comes the turning point: the attack comes from the victim.
Nature does not turn the other cheek.
The fish emerge from the water carrying tridents and clubs and begin slaughtering everything in their path. Their faces acquire increasingly human expressions. At first they move awkwardly, almost clumsily, but their bodies gradually transform as the extermination continues. By the end, they are practically swimming through the air.
The fortress is slowly overtaken.
The village is terraced along a slope, while the perspective turns into a kaleidoscopic carousel of violence. Throughout the film, red nets — originally used for fishing — drift across the images. They have become flags of revenge. They swallow bodies and drag them down the stairs toward the harbor. After the grotesque spectacle, two hiding children are discovered. Whether as punishment or forgiveness, they are bound alive in the nets and swallowed by the sea.
The men turn their pipes, sail back with their heavy nets and blissfully tired smiles — and, upon arriving, freeze. The ending carries the same distance established earlier: like a tide of teeth that merely scratches you because they had come so close to tearing you apart.
The transparent veil has been ripped open. The power of the observer has been passed into somebody else’s hands — close, but invisible.
This entire feverish spectacle of menace and animated vendetta unfolds over the musical score of Tomislav Simović, who uses twelve-tone technique performed by seven cellos.
The result is horribly tense — and extraordinarily effective when combined with the film’s visual dynamics.
The film is 249 metres long.
Everything is as it should be, and yet everyone understands it in their own way. Looking through the material produced in response to the film, what stands out is how little empathy is extended toward the “aggressor,” and how rarely anyone discusses his nature or his reasons. The focus falls mainly on the cruelty of the fish — but not on the cruelty of the nets. Somehow, the element emphasizing that the film primarily depicts human behavior has been overlooked. Only the silence at the end hints at the enormous, actual power of nature.
The path toward reflection is long.
But sometimes it is 249 metres.