Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Интервю с Боян Крачолов
Театърът като територия на срещата, риска и доверието – в този разговор режисьорът Боян Крачолов, номиниран за Икар 2026 в категория Режисура, говори за невидимите връзки между хората в процеса, за момента, в който едно представление губи пулса си, и за нуждата сцената да остане честна в неспокойни времена.
Какви са фантазиите на театралния режисьор, за какво мислиш, когато ти стоиш на червените седалки и гледаш към сцената?
Б. К. За идея за някой спектакъл.
Как изграждаш мрежата си от доверия между различните брънки в театралния процес, какво усещаш, когато не можеш да предадеш визията си?
Б. К. За мен театърът винаги е представлявал една „междинна“ територия – той може да се състои в едно поле, което се образува от пресичането на моето намерение с това на сценографа, композитора, актьорите и драматургията; в този смисъл той е извън всеки един от работещите по съответния процес. Живото представление пък се случва в пространството между зрителите и актьорите – тоест, винаги става дума за форма на диалог, който според мен е конституент на доверие.
Относно предаването – опитвам, докато не стане.
Репертоарността е жив организъм. Какво ръководи актуалността на едно творение и какви са белезите на износване?
Б. К. Умората. Имайки предвид, че представлението се зачева в един специфичен момент, в който целият екип се засреща един с друг – тази, за която говорех по-горе – нормално е членовете на съответния екип да се променят с течение на времето. В този смисъл един спектакъл губи своята актуалност, когато определена тема спре да вълнува актьорите в същия мащаб както преди – или поне по същия начин. Когато започне да се превръща в излишно бреме и спре да се провижда смисъл вътре е и точката, в която трябва да се сбогуваме с някое представление.
Разбира се, зрителският интерес също е от значение – не един или два стойностни спектакъла са приключили преждевременно живота си поради липса на зрителски интерес, ала историята познава и случаи, в които има неотслабващо любопитство на публиката към отдавна мъртво представление.
Към какво гледа театърът през 2026? В период на разкриване на толкова много политически скандали и сътресения в политиката, какво държи театралното изкуство на голямата институция самостоятелно и честно?
Б. К. Мисля, че театралното изкуство трябва да е винаги загледано в споменатите сътресения. Най-малкото поради причината, че те са белези за определени (в повечето случаи травматични) процеси, които върлуват в обществото – и които е важно да бъдат съблюдавани и обговаряни именно от сцената. Не говоря, че трябва да се правят представления, свързани с конкретен корупционен скандал, да кажем, а да бъдат полагани усилия корупцията да бъде осмислена като явление, като нещо, което може да се появи дори в най-неочаквани личности, например. А що се отнася до честността – тук вече всичко опира до определен вътрешен компас на всеки, занимаващ се с театър, и по какъв начин спектакълът, който играе или репетира се съотнася с него.
Интегритетът на театъра – както, впрочем, и чисто човешкият такъв – трябва да бъде постоянно отстояван. Това не е битка, която бива спечелена с един решителен ход, а катадневно усилие.
Каква грижа полага режисьорът за актьора? Кое трябва винаги да се държи изправено в гръбнаците в тази връзка?
Б. К. За съжаление не разполагам с френски ключ, който да пасва на всички актьори – всяко взаимоотношение е изключително конкретно и изисква различно „обгрижване“. Това, което е най-важно за мен, е актьорите да бъдат вдъхновени – и да излизат на сцената с желание.
Къде е границата между дисциплина и риск в театъра?
Б. К. Диаметрално противоположни ли са дисциплината и рискът? Аз мисля, че единствено дисциплината дава възможност за риск. Но не съм сигурен, че разбирам въпроса.
Може ли да посочиш визуална референция (картина), която обхваща действителните контури на поколението, в което твориш?
Б. К. Уви, не. Може би ако ван Гог рисуваше графити, щях да мога.
Как се пресичат театърът и зрелището?
Б. К. В спектакъла.
От какво се страхува публиката?
Б. К. Аз лично се страхувам от генерализации.
EN ///
Only Discipline Makes Risk Possible
Text written for an exhibition issue of ПРОГРАМАТА magazine. 2026
Interview with Boyan Kracholov
Theatre as a territory of encounter, risk, and trust — in this conversation, director Boyan Kracholov, nominated for the Ikar 2026 Award in the Directing category, speaks about the invisible connections between people in the creative process, the moment when a performance loses its pulse, and the need for the stage to remain honest in unsettled times.
What are the fantasies of a theatre director? What do you think about when you sit in the red seats and look towards the stage?
B. K. An idea for a performance.
How do you build your network of trust between the different links in the theatrical process, and what do you feel when you cannot communicate your vision?
For me, theatre has always been an “in-between” territory — it can exist in a field formed by the intersection of my intention with that of the set designer, the composer, the actors, and the dramaturgy; in this sense, it exists outside any one of the people working on the process. A live performance, in turn, takes place in the space between the audience and the actors — so it is always a form of dialogue, which, to me, is constitutive of trust.
As for communicating the vision — I keep trying until it works.
Repertoire is a living organism. What determines the relevance of a work, and what are the signs of wear?
B. K. Fatigue.
Considering that a performance is conceived at a particular moment, when the entire team encounters one another — the encounter I mentioned earlier — it is only natural for the members of that team to change over time. In this sense, a performance loses its relevance when a certain subject ceases to move the actors on the same scale as before — or at least not in the same way. When it begins to turn into an unnecessary burden, and its meaning can no longer be glimpsed from within, that is also the point at which we have to say goodbye to a performance.
Of course, audience interest matters too. More than one worthwhile performance has ended its life prematurely because of a lack of audience interest. Yet history also knows cases in which the audience’s curiosity about a long-dead performance has remained undiminished.
What is theatre looking towards in 2026? At a time when so many political scandals and upheavals are being exposed, what keeps theatrical art within a major institution independent and honest?
B. K. I think theatrical art should always look toward these upheavals. If for no other reason than that they are symptoms of certain — in most cases traumatic — processes unfolding within society, and it is important for these processes to be observed and discussed precisely from the stage.
I am not saying that performances should be made about a particular corruption scandal, for example, but that efforts should be made to understand corruption as a phenomenon — as something that can emerge even in the most unexpected people.
As for honesty — that ultimately comes down to each theatre-maker’s individual inner compass, and to the way the performance they are rehearsing or performing relates to it.
The integrity of theatre — just like human integrity — has to be constantly defended. This is not a battle won with one decisive move, but a daily effort.
What kind of care does a director give to an actor? What must always be kept upright in the spines of this relationship?
B. K. Unfortunately, I don’t have an adjustable wrench that fits every actor — every relationship is extremely specific and requires a different kind of “care”. What matters most to me is that the actors are inspired — that they come onto the stage wanting to be there.
Where is the boundary between discipline and risk in theatre?
B. K. Are discipline and risk diametrically opposed? I think discipline is the only thing that makes risk possible. But I’m not sure I understand the question.
Can you point to a visual reference — a painting — that captures the actual contours of the generation in which you create?
B. K. Unfortunately, no. Perhaps if Van Gogh painted graffiti, I could.
Where do theatre and spectacle intersect?
B. K. In the performance.
What is the audience afraid of?
B. K. I personally am afraid of generalisations.