Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Точно каквото трябва да е – обикновено
Барбара Клем решава да се превърне в най-досадния хроникьор на съвременна Германия и да присъства на всяко едно събитие в рамките на повече от 40 години. Тя къса парчета от реалността на няколко плътни десетилетия и ги фотокопира в лабораторията на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг (FAZ). Поантата на целия и фото журналистически труд, кръжи като снишен хищник около романса на Изтока и Запада. Германия е разделена, масите се бунтуват, някой трябва да се грижи за бебето на разрухата – следвоенна Европа. В полувремето се случват Анди Уорхол, Фасбиндер и Ингеборг Бахман.
Клем разполага с два фотоапарата и много добро чувство за дистанция, останалото аз обичам да смятам, че е обстоятелствен късмет, но тя отрича успеха на работата ѝ да се дължи на случайността – нормално.
Занимава с фотография, така да се каже, от ембрионална детска възраст, като баща и Фриц Клем (художник) и помага да се развие в избрания медиум. В последствие работи в лабораторията на FAZ, а след това и като техен кореспондент в Германия и отвъд. Успява да се вмъкне зад всяка затворена за журналисти врата и да изведе маркуч зад завесата, по който да тече информация, тя се старае да покаже действителната позиция на обектите. Никога не търси скандал, Клем успява да разруши студения планетарен пръстен на строгостта и да предаде възможно най-неинфектирано събитията на които е свидетел.
Нейната работа има особен вкус на равноправие. Фотографиите и елегантно стапят авторитета и предават по човешки – капките пот, протестите, пушенето на пури в конферентните зали и по-интимни събития, като падането на Берлинската стена. Самата тя казва, че не би допуснала да заснеме момент, който е изваден от контекста и би бил разбран погрешно.
Обича да дебне обикновените случвания и между техните вади и да хваща необикновеното, да снима улици и ежедневието, чиито вкус някак си можеш да усетиш навътре в устата си. Погледът ѝ върху уличната фотография наподобява апокалиптичен филм, в който главни герои са не хората, а местата които те обитават временно. От архитектурните и запечатия струи белият шум на майчината утроба, бетонът принадлежи на хората. Наслоява се очакване на писък, който пътува отдалече. Всичко е замръзнало в кондензирано действие. Напрежението се покачва и се усеща как главата опира у тавана на пещерата. Барбара Клем снима затишието преди взрива.
Клем е постоянна въртележка от образи, които са известни на целия свят. Нещо като Кока-Кола-та на фотографията. Една такава известност е платоническата експлозия, записана върху снимката на целувката между Брежнев и Хонекер през 1979г. Тази фотография се превръща в герб на времето си. Нейният пръст на спусъка, застрелва снимките от демонстрациите против абортите (велик слоган: моят корем, си е моят корем), протестите за войната във Виетнам, обръща специално внимание на социалната позиция на младите и им дава място в обществения дискурс. Същото такова място получават и работниците в заводите, и мигрантските семейства. Всеки има място пред обектива на Клем.
Барбара се движи воайорски във всеки ръкав на обществото – политика, култура, икономика, развлечение – преди и след обединението на Източна и Западна Германия. Някои (аз) биха я нарекли прототип на Ани Лейбовиц, първообраза на този фотограф, който винаги е там в правилния момент, с правилните хора, които са с правилни физиономии. Тя кара света да изглежда нормален, по начина по който е.
Софийска градска художествена галерия открива изложба наречена Светлина и тъмнина. Фотографии от Германия, включваща 120 фотографии на Б.К. Заглавието се бетонира в буквализма на времевия си контекст и доста пусто виси на стената. Галерийното пространство изкуствено добавя ненужна дистанция, която стърчи от стените като многоизмерен нож, непозволяващ емоционална обвързаност с фотографиите.
Клем е известна с природно вроденото си усещане за дистанция и умението и да изчислява полезното разстояние. Това се превръща в етичния ѝ инструмент за прецизна пенетрация и документализиране на събитията. Този нейн способ е създаден с цел запазване на професионален неутралитет, което е рядкост в историческия период, на който тя е действащ фотожурналист.
* Трябва да знаеш позицията си, да остане верен на нея и винаги да поддържа определена дистанция към темата, за да се абстрахираш. *[1]
Не разбирам, защо изложбеното място, решава да осакати чувствения заряд на фотографиите, като някак си добавя още дистанция. Необходима е тази близост на субектите, в която те дифузират заедно. Фотографията на Барбара Клем е за обществено ползване, тя е част от вестници, списания и колажи. Тя е малкото парче вяра, което можеш да сцепиш – да го пазиш в задния джоб до скъсване (на джоба имам предвид). Това нужно усещане е заменено с оглозгания скелет на сухата документалистиката, говореща в минало свършено. Яростта е замръзнала в остъклените рамки, уплашена да не подгони някой взиращ се. Питомност гледа обратно от хартията А4.
Фотографиите ѝ биха могли да се обвържат прекрасно с контекста на политическата ситуация на България между Изтока и Запада, протестите на Възраждане и НИТО ЕДНА ПОВЕЧЕ. Всичко си е същото, само че стената е още по-силна, макар и невидима. Играта на дама никога не е започвала и няма претенцията да приключи. Океания и Евразия продължават да се гледат през биноклите на съвременната парадигма. Това контекстуално свързване е социалната ангажираност на артистите – тяхната отговорност. Изкуството, в прякост (да измислям си я тази дума, и?) фотографията, като документална форма, трябва да задвижа бурно мнемониката у човека. Неговият архив трябва да бъде свързан с настоящето и той да намира парче от себе си и околните навсякъде. Това е наше фундаментално право, което и трябвало да защитаваме и дискутираме.
Изложбата на Барбара Клем – Светлина и тъмнина. Фотографии от Германия, която е всъщност изложба на ifa (Институт за външни отношения) и партньорство с Гьоте-институт България, ще присъства в галерийното пространство на Софийска градска художествена галерия до 22 октомври. Организаторите приканват посетителите, да отделят време на лекциите посветени на събитието, които ще се случват в 3 поредни съботи – 30 септември, 7 и 14 октомври от 15 ч.
Албумът с фотографиите от изложбата е чудесно притежание.
[1] Цитирано в Томас Вагнер, „В разговор с изкуството: Барбара Клем снима творби от изложбата Скулптура, проекти в Мюнстер 1997″, в скулптура. Проекти в Мюнстер 1997 г., снимки от Барбара Клем, изд. Барбара Роме, Stadtmuseum Münster (Мюнстер 2007 г.), стр. 28
EN ///
Kisses in the wind: East — West. The Photography of Barbara Klemm
Exactly What It Should Be — Ordinary
Barbara Klemm decides to become the most annoying chronicler of contemporary Germany and to be present at every single event for more than forty years. She tears pieces from the reality of several dense decades and photocopies them in the laboratory of the Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ). The punchline of her entire photojournalistic oeuvre circles like a low-flying predator around the romance of East and West.
Germany is divided, the masses are revolting, someone has to look after the baby of devastation — post-war Europe. In the halftime, Andy Warhol, Fassbinder, and Ingeborg Bachmann happen.
Klemm has two cameras and an excellent sense of distance. Everything else, I like to think, is circumstantial luck. She, however, rejects the idea that the success of her work is due to chance — naturally.
She has been involved with photography, so to speak, since embryonic childhood, with her father, Fritz Klemm, a painter, helping her develop within the medium she had chosen. She later worked in the FAZ laboratory and then as their correspondent in Germany and beyond.
She manages to slip behind every door closed to journalists and run a hose out from behind the curtain through which information can flow. She strives to show the actual position of her subjects. She never goes looking for scandal. Klemm manages to dismantle the cold planetary ring of severity and transmit, as uncontaminated as possible, the events she witnesses.
Her work has a peculiar taste of equality.
Her photographs elegantly melt away authority and translate it into human terms — drops of sweat, protests, cigar smoking in conference rooms, and more intimate events, such as the fall of the Berlin Wall. She herself says she would never allow herself to photograph a moment ripped from its context and therefore liable to be misunderstood.
She likes to stalk ordinary occurrences and, between their channels and gullies, catch the extraordinary. She photographs streets and everyday life, whose taste you can somehow feel deep inside your mouth.
Her gaze upon street photography resembles an apocalyptic film in which the protagonists are not the people, but the places they temporarily inhabit. From the architectural seals and fissures comes the white noise of the mother’s womb; concrete belongs to people.
An expectation of a scream begins to accumulate, traveling from somewhere far away. Everything is frozen in condensed action. The tension rises, and you can feel your head pressing against the ceiling of the cave.
Barbara Klemm photographs the silence before the explosion.
Klemm is a constant carousel of images known to the entire world. Something like Coca-Cola of photography.
One such instance of fame is the Platonic explosion recorded in her photograph of the kiss between Brezhnev and Honecker in 1979. The photograph becomes the coat of arms of its time.
Her trigger finger shoots the photographs of anti-abortion demonstrations — with the great slogan my belly is my own belly — protests against the Vietnam War, and pays particular attention to the social position of young people, giving them a place within public discourse.
Workers in factories receive the same place. Migrant families, too.
Everyone has a place in front of Klemm’s lens.
Barbara moves voyeuristically through every sleeve of society — politics, culture, economics, entertainment — before and after the reunification of East and West Germany.
Some people (me) might call her a prototype of Annie Leibovitz, the original model of the photographer who is always there at the right moment, with the right people, whose faces are just right.
She makes the world look normal, exactly the way it is.
The Sofia City Art Gallery opens an exhibition entitled Light and Darkness. Photographs from Germany, featuring 120 photographs by B.K.
The title is cemented in the literalism of its historical context and hangs rather emptily on the wall. The gallery space artificially adds an unnecessary distance that juts from the walls like a multidimensional knife, preventing an emotional attachment to the photographs.
Klemm is known for her naturally ingrained sense of distance and her ability to calculate the useful distance. This becomes her ethical instrument for precise penetration and documentation of events. Her method is designed to preserve professional neutrality, something rare in the historical period in which she worked as a photojournalist.
“You have to know your position, remain true to it, and always maintain a certain distance from the subject to abstract yourself from it.” [1]
I do not understand why the exhibition venue decides to cripple the emotional charge of the photographs by somehow adding even more distance.
This closeness between the subjects is necessary — the kind in which they diffuse into one another.
Barbara Klemm’s photography is made for public consumption. It belongs in newspapers, magazines, and collages. It is the little piece of faith you can tear in two — keep it in your back pocket until the pocket itself gives out (the pocket, I mean).
This necessary sensation has been replaced by the gnawed skeleton of dry documentary photography, speaking in the past perfect.
Rage has frozen inside the glass frames, afraid it might chase after someone staring.
Tameness looks back from the A4 paper.
Her photographs could be beautifully connected to the political context of Bulgaria’s position between East and West, to the protests of Vazrazhdane and NOT ONE MORE. Everything is the same, except the wall is even stronger, although invisible.
The game of hopscotch never began and makes no claim to end.
Oceania and Eurasia continue to stare at each other through the binoculars of the contemporary paradigm.
This contextual connection is the social engagement of artists — their responsibility.
Art, in its directness (I just made that word up, right?), and photography, as a documentary form, must violently set the human mnemonic machinery in motion.
His archive must be connected to the present, and he must be able to find a piece of himself and of those around him everywhere.
This is our fundamental right — one we should be protecting and discussing.
The exhibition of Barbara Klemm — Light and Darkness. Photographs from Germany — which is in fact an exhibition of ifa (Institut für Auslandsbeziehungen), in partnership with the Goethe-Institut Bulgaria, will remain on view at the Sofia City Art Gallery until October 22.
The organizers invite visitors to make time for the event's lectures, which will take place on three consecutive Saturdays — September 30, October 7, and October 14, at 3 p.m.
The exhibition album is a wonderful thing to own.