Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Кремиковци 88 е фотоалбум сниман, съставен и издаден от безкомпромисния български фотограф Николай В. Василев. Това са около стотина черно-бели фотографии, заснети вътре в самия завод през края на осемдесетте. Трудно се описват произведенията с ясна претенция, сурови и документални. Както самият Николай казва… ако исках да пиша, щях да пиша, но мога да снимам и снимам и така казвам, каквото мисля, а то невинаги е най-красивото. Неговият почерк е от голямо културно значение, имайки предвид трудовата тематика, в която се движи през цялата си кариера до днес. Николай В. Василев е завършил Висшия машинно-електротехнически институт, София, и винаги е бил фотограф, това е може би най-важното.
Благодарим на Николай за отделеното време и интервюто, оценяваме тази рядкост.
Kокс и чугун.
Най-големият металургичен комбинат в България, съществувал от 1963 г. до 2009 г. Двадесет и пет завода, разположени на 22 000 декара площ, през 60-те неговият разряд включва изграждането и пускането в експлоатация на:
първа коксова батерия (инсталация за производство на кокс от въглища чрез нагряване в отсъствие на въздух);
първа доменна пещ (основно съоръжение за производството на чугун чрез топене на желязна руда с помощта на кокс);
рудоподготвително и агломерационно производство (рудоподготвително: обработка на желязната руда (трошене, пресяване, обогатяване, агломерационно: слепване на фино раздробена руда в по-големи късове (агломерат), подходящи за зареждане в доменните пещи).
ТЕЦ (съоръжение за производство на електрическа и топлинна енергия, използвано за нуждите на целия комбинат);
ремонтно-механичен завод (вътрешно предприятие в комбината, което изработва и поддържа части, инструменти и оборудване и гарантира непрекъсната работа на производствените линии);
електропещи и конвертори (електропещи: съоръжения за топене на скрап или преработка на метал с електрическа енергия, конвертори: използват се за рафиниране на течен чугун в стомана чрез продухване с кислород);
блуминг-слябинг (валцови станове за първична обработка на метал, блуминг: произвежда по-дебели заготовки (блуми), а слябинг: произвежда плоски заготовки (сляби), използвани при валцоване на ламарина);
тръбопрокатен завод (завод за производство на различни видове стоманени тръби чрез горещо или студено формоване);
завод за студено валцуване (производство на тънка стоманена ламарина чрез валцуване при стайна температура).
Това е само през 60-те.
През следващите две десетилетия в Кремиковци се вкарва линията с производство на ламарини, а броят на хората се увеличава на повече от 20 000 души. В моменти от историята си заводът произвежда 1/5 от БВП на България.
За съжаление Кремиковци е отрицателна лотария от самото си начало, когато почти сигурното замърсяване на въздуха и разхищението на питейната вода на София не се вземат под внимание, нито това, че кремиковската желязна руда всъщност е с доста смесен състав.
Решението е взето с претекст подобряване на класовия състав сред населението на столицата, макар всички да знаят, че причината е бетониране на връзките ни с СССР. Хора отвсякъде прииждат да работят в мечтата на българския социализъм, повечето за да получат софийско гражданство… да, защото тогава така е било.
Един Априлски пленум на ЦК на БКП по-късно и Кремиковци става факт.
Николай Василев влиза в Кремиковци още докато се строи, с едно колело и новината, че именно първа доменна пещ е завършена. Връща се години по-късно да снима, без ясна цел защо, но с ясна цел какво иска да снима.
Как те пуснаха въобще в Кремиковци?
Н. В. Тогава хората на изкуството бяхме в състоянието частична свобода.
Ние през тези времена си бяхме изплели коридори, в които се движехме, и си имахме мантри, с които успявахме да надлъжем режима. Едно писмо с правилния текст беше достатъчно на първо четене. Другарят Василев има огромно желание да снима на трудова тематика… после месец ме разглеждаха само. След това отивам на място и там кой разбрал, кой не разбрал кой съм – пращат ме при заместник-генералния директор по режима и охраната, асоциация черна металургия и отпред разбира се, секретарката.
Представям се, подавам документа.
Тя влиза, той се подписва, тя излиза.
Казва ми обаче, че всеки ден трябва да идвам и да заверявам.
Отново мантрата в действие!
Аз и казвам, че сигурно другарят, е зает всеки ден и не става така да му хабя времето за един подпис.
Тя ме поглежда, влиза обратно и след малко пак излиза, ама тоя път с подпис за следващите 10 месеца… до 31 декември за всички производства.
Придружител?
Н. В. Да, имах. За час и половина, после ми каза да се оправям.
Ти хубаво ще се оправиш, ама хората те очи имат, а ти си нов?
Н. В. Обикалях 3 дни само с апарат на врата, без да го пипам и само говорех. Да ме регистрират, да свикнат. Те до тоя момент бяха свикнали само с вестникарите – те идват снимат каквото могат да снимат и то много бързо, за да може утре материалът да е готов, такава им е задачата и те бързат.
Имах време и не търсех нищо. Закачих се за терейците, това са товаро-разтоварачи от турски произход и ги караха от Кърджали. Две седмици бачкат нонстоп и след това ги връщат обратно, за да почиват две седмици. С бригадира се разбирахме – Бейсим, така се казваше. Той сутрин ги строяваше, а това са доста хора, да кажем стотина и аз избирах група, с която да тръгна. Така започваше почти всеки ден.
Колко време?
Н. В. Прекарах в Кремиковци 10 месеца.
Колко фотографии са 10 месеца?
Н. В. 2700. Албумът Кремиковци 88 притежава към 100 от тях.
Хората на Кремиковци щастливи хора ли бяха?
Н. В. Щастие не. Имаха спокойствие, но не примирение, това са около 26 хиляди души. Комбинатът беше огромен и всичко изглеждаше вечно и от там идваше това изражение.
Как твоят сантимент разказва толкова време след снимките (албумът е публикуван през 2022 г.)?
Н. В. Сантимента е достатъчно, че въобще го има. Това пътешествие има претенцията за документализъм, а всеки такъв е строго субективен, тогава сантиментът е неизбежен, но виж, по направление на Кремиковци не съм написал нито една дума. Всичко е във фотографиите, аз не съм и искал нещо да кажа де, никога не съм имал желанието за това, особено за Кремиковци, защото не желая да насочвам. Както ти каза преди малко, хората си имат очи.
Това, което разказва, е може би, че аз снимам това, което хората правят. Когато се занимават с нещо свое. Обичам да си мисля за Селгадо, а той казва:
Ръчният труд изчезва, снимайте… и аз снимах.
Какво мислиш, докато снимаш?
Н.В. Нямам и една мисъл, докато снимам. Не мога да измисля разумно обяснение защо снимам. Просто трябва да ти направи впечатление решаващият момент. А той е, когато елементите образуват добрата композиция, тя със сигурност помага за главния диалог.
Също, когато снимам, не си представям за какво са ми снимките или къде ще отидат. В Кремиковци, като ме питаха защо снимам, им казвах че снимам за арихв. Смешното е, че тогава това беше лъжа, но сега дадох 1700 фотография на Български държавен архив, значи не съм ги излъгал.
Значи не е имало идея зад тези 10 месеца?
Н. В. Не, просто исках да снимам там и снимах.
Пожела ли да имаш повече време за снимки или обратното? Как ти се отрази това, че имаш разрешително за определен период?
Н. В. Никак не обичам срокове, затова смятам и че проектният начин на работа е лоша практика. Може и да е останало с мен от онези времена, но не мога да се подчинявам на нечии правила и да изпълнявам цели, които да служат отново на нещо, в което не съм сигурен колко е чисто като интенция.
Когато си отишъл да снимаш нещо, по пътя обратно се молиш да има три снимки, дето да стават, ако ги има, добре си, ако не… не си.
Последно. Интуиция, изкуство, критика?
Н. В. Интуицията идва само с опита. Не ме интересува изкуството, защото то няма ясна дефиниция. Критиката обаче е нещо много живо, липсва ми да има ужасяваща критика, злобна като на Пенчо Славейков. Липсата на критерии винаги ме е вълнувала, защото авторите – те не могат да съдят и да оценяват едни други, това е абсурдно. Авторите са автори, а не критици… и добре че е така.
Може да поръчаш албума Кремиковци 88 от тук
Освен албума посветен на ТМК (технологичен металургичен комбинат) Кремиковци, може да видите негови фотографии и в чудесната Хроники на всекидневието, в чиито авторски състав се включват и Антоан Божинов, Георги Лозанов и Росен Коларов.
Фотографиите в публикацията са непубликувани и непоказвани до сега.*
EN ///
Let us crack walnuts to our heart’s content with the royal seals.
Interview with Nikolay Vasilev for OBSCURA MAG BULGARIA magazine, June 10, 2025.
Kremikovtsi 88
Kremikovtsi 88 is a photo album photographed, edited, and published by the uncompromising Bulgarian photographer Nikolay V. Vasilev. It contains around one hundred black-and-white photographs taken inside the plant itself in the late 1980s. The works are difficult to describe with any clear pretension: raw and documentary. As Nikolay himself says… if I wanted to write, I would write, but I can photograph, and I photograph, and that’s how I say what I think — and what I think isn’t always the most beautiful thing. His approach is of enormous cultural significance, considering the subject of labour that has run through his entire career and continues to do so today. Nikolay V. Vasilev graduated from the Higher Institute of Mechanical and Electrical Engineering in Sofia, and he has always been a photographer. Perhaps that is the most important thing.
We thank Nikolay for his time and for the interview. We value this rarity.
Coke and Cast Iron
The largest metallurgical complex in Bulgaria, operating from 1963 to 2009. Twenty-five plants spread across 22,000 decares of land. During the 1960s, its expansion included the construction and commissioning of:
the first coke battery (an installation for producing coke from coal by heating it in the absence of air);
the first blast furnace (the principal facility for producing cast iron by smelting iron ore with the help of coke);
ore preparation and sintering production (ore preparation: processing iron ore through crushing, screening and beneficiation; sintering: binding finely crushed ore into larger pieces — sinter — suitable for charging into blast furnaces);
a thermal power plant (a facility producing electrical and thermal energy for the needs of the entire complex);
a mechanical repair plant (an internal enterprise producing and maintaining parts, tools and equipment and ensuring the uninterrupted operation of the production lines);
electric furnaces and converters (electric furnaces: facilities for melting scrap or processing metal using electrical energy; converters: used to refine molten cast iron into steel by blowing oxygen through it);
blooming-slabbing mills (rolling mills for the primary processing of metal; blooming produces thicker semi-finished sections — blooms — while slabbing produces flat sections — slabs — used for rolling sheet metal);
a tube-rolling plant (a plant producing various types of steel pipes through hot or cold forming);
a cold-rolling plant (producing thin steel sheet by rolling at room temperature).
And that’s only the 1960s.
Over the following two decades, a sheet-metal production line was introduced at Kremikovtsi, and the number of workers grew to more than 20,000. At certain points in its history, the plant produced one-fifth of Bulgaria’s GDP.
Unfortunately, Kremikovtsi was a negative lottery from the very beginning. The almost inevitable pollution of the air and the waste of Sofia’s drinking water were ignored, as was the fact that the Kremikovtsi iron ore itself had a rather mixed composition.
The decision was justified as an attempt to improve the class composition of the capital’s population, although everyone knew that the real reason was to cement our ties with the USSR. People arrived from everywhere to work in the dream of Bulgarian socialism, most of them to obtain Sofia residency… yes, because that’s how things worked back then.
At one April Plenum of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party later, Kremikovtsi became a fact.
Nikolay Vasilev first entered Kremikovtsi while it was still being built, on a bicycle, carrying the news that the first blast furnace had just been completed. Years later he returned to photograph it — without a clear idea of why, but with a very clear idea of what he wanted to photograph.
How did they even let you into Kremikovtsi?
N. V. Back then, people in the arts were living in a state of partial freedom.
During those times, we had woven our own corridors through which we moved, and we had our own mantras that allowed us to outsmart the regime. One letter with the right wording was enough at first glance. “Comrade Vasilev has a great desire to photograph labour-related subjects…” Then they examined me for a month.
After that I went there, and whoever understood who I was, whoever didn’t — they sent me to the deputy general director responsible for regime and security at the ferrous metallurgy association, and, of course, the secretary was sitting outside.
I introduced myself and handed her the document.
She went in, he signed it, and she came back out.
But she told me that I had to come every day and get it stamped.
The mantra in action again!
I told her that surely the comrade was busy every day and that it wouldn’t be right for me to waste his time over a single signature.
She looked at me, went back inside, and after a while came out again — this time with a signature covering the next ten months… until 31 December, for all the production facilities.
An escort?
N. V. Yes, I had one. For an hour and a half. Then he told me to manage on my own.
You’ll manage all right, but people have eyes, and you’re new?
N. V. I spent three days walking around with the camera hanging from my neck without touching it, just talking. So they could register me, get used to me.
Until then, they had only been used to newspaper photographers — they would come, photograph whatever they could, and do it very quickly so the material could be ready the next day. That was their job, and they were in a hurry.
I had time and I wasn’t looking for anything. I attached myself to the tereytsi, the loading and unloading workers of Turkish origin who were brought in from Kardzhali. They worked nonstop for two weeks and were then sent back for two weeks of rest.
I got along with their foreman — Beysim, that was his name. Every morning he would line them up, and there were quite a lot of them, let’s say a hundred, and I would choose a group to go with. That’s how almost every day began.
How long?
N. V. I spent ten months at Kremikovtsi.
How many photographs is ten months?
N. V. 2,700. The album Kremikovtsi 88 contains around 100 of them.
Were the people of Kremikovtsi happy people?
N. V. Happy? No. They had calmness, but not resignation. There were around 26,000 people. The complex was enormous, and everything seemed eternal, and that’s where that expression came from.
How does your sentiment tell the story so many years after the photographs were taken? The album was published in 2022.
N. V. The sentiment is simply enough in the fact that it exists at all. This journey claims to be documentary, and every documentary is strictly subjective. So sentiment is inevitable.
But look, regarding Kremikovtsi, I didn’t write a single word. Everything is in the photographs. I didn’t want to say anything either; I never had that desire — especially with Kremikovtsi, because I don’t want to direct the viewer. As you said a little earlier, people have eyes.
What it perhaps tells is that I photograph what people do. When they are busy with something of their own.
I like to think about Salgado, and he says:
Manual labour is disappearing, photograph it…
And I did.
What do you think about while you’re photographing?
N. V. I don’t have a single thought while I’m photographing. I can’t come up with a reasonable explanation for why I photograph. Something simply has to strike you — the decisive moment.
And that is when the elements form a good composition. It certainly helps with the main dialogue.
Also, when I photograph, I don’t imagine what the photographs are for or where they will end up. At Kremikovtsi, when they asked me why I was photographing, I told them I was photographing for an archive.
The funny thing is that at the time it was a lie. But now I’ve given 1,700 photographs to the Bulgarian State Archives, so I didn’t really lie to them.
So there wasn’t an idea behind those ten months?
N. V. No. I simply wanted to photograph there, so I photographed.
Did you ever wish you had more time to photograph, or the opposite? How did having a permit for a fixed period affect you?
N. V. I really don’t like deadlines, which is why I think the project-based way of working is a bad practice. Maybe it stayed with me from those times, but I can’t submit to someone else’s rules and fulfil goals that once again serve something whose intentions I’m not sure are clean.
When you’ve gone somewhere to photograph something, on the way back you pray that there will be three photographs that work. If there are, you’re doing well. If not… you’re not.
One last question. Intuition, art, criticism?
N. V. Intuition comes only with experience.
Art doesn’t interest me because it has no clear definition. Criticism, however, is something very alive. I miss having truly terrifying criticism, vicious like Pencho Slaveykov.
The lack of criteria has always fascinated me, because artists — they can’t judge and evaluate one another. That’s absurd. Artists are artists, not critics… and thank God for that.