Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Стигаме до втория материал от поредицата около изложбата „Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век“, която се откри на 9 декември 2025 г. и може да бъде видяна до 9 март 2026 г. в СГХГ.
В него разговаряме с доц. д-р. Катерина Гаджева, която винаги поднася необходимата искреност и автентичност с думите си. Ето няколко думи и за нея, преди да ви пожелаем…
Успех с четенто!
Катерина Гаджева е изкуствовед, доцент в Института за изследване на изкуствата към Българската академия на науките. Защитава дисертация на тема „Между желаното и действителното. Фотография и „нагледна агитация“ в България – 1948-1956“. Специализирала е в Санкт Петербург и Мюнхен. Занимава се с история и теория на фотографията. Автор е на редица статии, посветени на световната и на българската фотография. Участва в организацията и реализирането на различни фотографски проекти в страната и чужбина. През годините е била преподавател в Нов български университет, Националната художествена академия и Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Защо чак сега се реализира тази изложба, кое е спирало показа на фотографската история?
доц. д-р К. Г. Това, което винаги е възпрепятствало големите проекти, свързани с българската фотография, са били само и единствено хората – всички ние, които се интересуваме от тази медия, практикуваме я и я изследваме. Докато не поставим проблемите на нашата фотография над егото си, над личните си приятелства, пристрастия и желания за облагодетелстване, никога няма да можем да създадем пълноценна картина както на онова, което е било, така и на това, което преживяваме днес.
Как една такава изложба остава без албум за откриването си? Къде всъщност се съхранява българската фотография и как служи тя, кой може да я ползва?
доц. д-р К. Г. За всички, които обичат фотографията, самият факт, че подобен представителен двуезичен каталог изобщо ще бъде отпечатан, е истинско събитие, което няма аналог до този момент. Вероятно когато отново бъде реализиран толкова мащабен проект, и авторите, и кураторите, и институциите ще бъдат по-подготвени. Все пак бих искала да отбележа, че в изданието, което подготвяме, ще бъдат публикувани кадри от самата експозиция – нещо, което нямаше да бъде възможно, ако бяхме представили каталога на откриването през месец декември. Като човек, който се опитва да възстанови паметта ни за събития, случили се отдавна в нашия фотографски живот, съм убедена, че това са важни документални изображения, които бъдещите изследователи ще оценят.
За съжаление, в по-голямата си част историята на българската фотография все още очаква своите откриватели в кашони, кутии и папки „Дело“, прибрани в шкафове и чекмеджета. Въпросът за това кой и при какви условия може да разглежда и използва архивите в своите изследвания определено трябва да бъде поставен на широко обсъждане.
По какви механизми се изграждат толкова наситени исторически епизоди? Какво е да подбираш кадри, които ще бъдат включени в изложба, която е феномен на нормалността? Как се курират едновременно живи и мъртви автори?
доц. д-р. К. Г. Това, в което съм убедена, е че днес подобен мащабен проект не може да бъде реализиран от един човек, каквито опити е имало в миналото. Различните гледни точки са задължителни, за да може да се разчупи добре познатият монопол на „личния вкус и приятелството“, пуснал дълбоки корени в нашия фотографски живот. Факт е, че изложбата „Повече от една снимка“ нямаше да може да бъде реализирана без професионализма на изкуствоведите, които имат богат опит в администрирането, реализирането и популяризирането на големи изложби, представящи важни имена и явления от историята на българското изкуство. Подобен опит липсва във фотографските среди, така че смятам за особено важно да запазим това сътрудничество, да го развием и осмислим.
Къде ще отиде тази изложба? Как ще продължи нейният живот?
доц. д-р. К. Г. Всички произведения, които получихме от частни и държавни архиви, ще бъдат върнати обратно на институциите и семействата, които ни ги предоставиха. Софийска градска художествена галерия имаше идеята да обогати своя фотографски фонд с нови произведения, но това може да стане само с волята на авторите, представени в експозицията на втория етаж, посветена на фотографията в периода 1970–2000 година. Намерението да започне да се сформира представителна колекция от произведения на български фотографи, която да се включи в общата изследователска и популяризаторска дейност на една от най-обичаните от зрителите галерии в страната, ми се струва изключителна възможност, която се надявам, че фотографите ще обмислят сериозно.
Каква е истинската причина хората да се отказват да пишат критика за фотография? Или да се учат? Защо тази почва не поема нови кадри?
доц. д-р. К. Г. Основните причини могат да са само две – да се страхуваш да кажеш истината, тъй като си зависим от отношението на останалите, или да нямаш какво да кажеш. Разбира се, живеем в свободен свят, в който всеки може да сподели своето мнение. Но истинската, професионалната критика е умение, което се учи и възпитава с дългогодишна практика, спадове и възходи, през които неминуемо е минавал всеки, решил да се опита да публикува материал в специализираните печатни и електронни медии.
Как се сглобява историята на фотографията днес?
доц. д-р. К. Г. Независимо кога и къде по света, историята на фотографията винаги се е нуждаела от специалисти с професионална подготовка, търпение, отдаденост, опит и разбиране. Мисля, че склонността ни да подценяваме определени фрагменти от общата картина на тази медия, като ги обявяваме за „еднообразни“, „твърде предвидими“ или „идеологически обусловени“, е една от основните причини, които не ни позволяват да подредим и още по-важното – да разберем и приемем фотографската си история.
Историци на фотографията. Към кого се обръщаме, когато имаме да питаме? Каква е институцията, необходима на това изкуство, за да не остава то извън?
доц. д-р. К. Г. Световната практика показва, че с история на фотографията се занимават преди всичко изкуствоведите. Те са тези, които подготвят експозициите и пишат книгите, които впоследствие се използват като фундамент на всички останали изследвания, дори и те да са фокусирани върху съвременността. Докато съществуват сегашните учебни програми в Националната художествена академия и Нов български университет, където се изучава изкуствознание, за съжаление няма как да очакваме появата на специалисти, подготвени за работа с фотографските изображения. От друга страна е важно самите фотографи да разберат, че свързването им с изкуствоведите е наложително и неизбежно.
Как се не дисциплинира, а учи аудиторията срещу експонатното отношение към възприемането на фотографията, докато самите автори, куратори и изкуствоведи я затварят в такава клетка? Не е ли също много вулгарен този въпрос и това желание?
доц. д-р. К. Г. Имам само един отговор – чрез образованието. Очевидно е, че в тази насока не се справяме добре и действителността ни го доказва недвусмислено. Нито изкуствоведите, нито фотографите все още са осъзнали необходимостта от друг тип подход към преподаването на история и теория на фотографията.
Фотографията на съпротивата. Винаги ли важното изкуство е изкуството на бунта? Къде се дава заявката за етикет?
доц. д-р. К. Г. Аз изследвам миналото на българската фотография и не мисля, че до 1989 година можем да говорим за каквато и да е „фотография на съпротивата“ – преди 1944 година е факт придържането към красивите и лесни за възприемане изображения, удобни на консервативната публика, а после всички фотографи на практика работят за държавата, участват в конкурси и изложби, организирани и дирижирани от властта. Това не прави произведенията по-малко стойностни за нас, тъй като вярвам, че ние трябва да приемем българската фотография такава, каквато е, без да се опитваме да ѝ вменяваме роли, които не са ѝ били присъщи.
Фотографията и текстът. Защо академията се отказва, когато срещне невъзможността да преплита в едно пространство двете изкуства, а после се оплаква, че некомпетентни хора се занимават с това?
доц. д-р. К. Г. Коя „академия“ имате предвид? Националната художествена академия, Националната академия за театрално и филмово изкуство или Фотографската академия „Янка Кюркчиева“? Мисля, че отговорът на този въпрос се състои именно в липсата на конструктивен диалог и взаимодействие между тези институции..
Защо не се запълва теоретичната дупка в това изкуство? Кое бяга и къде иглата не пробива плата? Къде се провалят професионалистите?
доц. д-р. К. Г. Не знам кои „професионалисти“ визирате. В България не се изучава теория на фотографията. Въпросът „как“ винаги е бил по-важен от въпроса „защо“. Професионалистите в областта на практическата фотография би трябвало да са различни от професионалистите в областта на теорията. Докато това не се случи, у нас няма да можем да изследваме качествено тази медия.
Пробиване на затвореното общество на фотографите. Кое кара един цял дял в изкуството да не признава теоретици, критици, куратори и изкуствоведи?
доц. д-р. К. Г. Сериозните пропуски в образованието и липсата на изградени традиции. В началото на 50-те години на XX век в България се появяват специалностите изкуствознание и театрознание, а през 1973 година – кинознание. Фотознанието обаче все още стои пред вратите на висшите учебни заведения и чака да бъде прието. Ако наистина искаме промяна, възможно най-скоро трябва да му отворим, защото очевидно има много да наваксва.
Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век
9 декември 2025 – 9 март 2026
Българската фотография през ХХ век – за първи път разказана така: повече от снимка, повече от 100 години живот в образи.
Може да слушате и гледате разговор с доц. д-р. Катерина Гаджева на този линк, записан от СГХГ.
EN ///
Boxes, Cases and Folders.
An Interview with Assoc. Prof. Dr. Katerina Gadjeva
We arrive at the second piece in the series surrounding the exhibition More Than One Photograph. A History of Bulgarian Photography in the 20th Century, which opened on December 9, 2025, and can be seen until March 9, 2026, at the Sofia City Art Gallery.
In this one, we speak with Assoc. Prof. Dr. Katerina Gadjeva, who always delivers the necessary sincerity and authenticity through her words. A few words about her before we wish you…
Good luck with the reading!
Katerina Gadjeva is an art historian and an associate professor at the Institute of Art Studies at the Bulgarian Academy of Sciences. She defended her doctoral dissertation, “Between the Desired and the Real. Photography and ‘Visual Agitation’ in Bulgaria – 1948–1956.” She has specialized in St. Petersburg and Munich. Her work focuses on the history and theory of photography. She is the author of numerous articles devoted to both world and Bulgarian photography. She has participated in the organization and realization of various photographic projects in Bulgaria and abroad. Over the years, she has taught at New Bulgarian University, the National Academy of Art, and Sofia University “St. Kliment Ohridski.”
Why is this exhibition only happening now? What has been preventing the history of photography from being shown?
Assoc. Prof. Dr. K. G. The thing that has always stood in the way of major projects connected with Bulgarian photography has been people—and only people: all of us who are interested in this medium, practice it, and study it. Until we place the problems of our photography above our egos, our personal friendships, biases, and desires for personal gain, we will never be able to create a complete picture, either of what has been or of what we are experiencing today.
How does an exhibition like this remain without a catalogue for its opening? Where is Bulgarian photography actually stored, how is it used, and who has access to it?
Assoc. Prof. Dr. K. G. For everyone who loves photography, the mere fact that such a representative bilingual catalogue will actually be printed is an event in itself, something without precedent so far. Probably, when a project of this scale is undertaken again, the authors, curators, and institutions will be better prepared.
Still, I would like to point out that the publication we are preparing will include photographs of the exhibition itself—something that would not have been possible had we presented the catalogue at the opening in December. As someone who tries to reconstruct our memory of events that happened long ago in the life of Bulgarian photography, I am convinced that these are important documentary images that future researchers will value.
Unfortunately, for the most part, the history of Bulgarian photography is still waiting for its discoverers inside cardboard boxes, cases, and Delo folders, tucked away in cupboards and drawers. The question of who can examine and use these archives for research, and under what conditions, definitely needs to be opened up for broad discussion.
What mechanisms produce such dense historical episodes? What is it like to select images for an exhibition that is a phenomenon of normality? How do you curate living and dead authors at the same time?
Assoc. Prof. Dr. K. G. What I am convinced of is that today a project of this scale cannot be realized by one person, as there have been attempts to do in the past. Different points of view are essential if we are to break the well-established monopoly of “personal taste and friendship” that has taken such deep roots in our photographic life.
The fact is that More Than One Photograph could not have been realized without the professionalism of art historians, who have extensive experience in administering, producing, and promoting major exhibitions presenting important names and phenomena from the history of Bulgarian art. This kind of experience is lacking within photographic circles, so I consider it particularly important that we preserve this collaboration, develop it, and think it through.
Where will this exhibition go? How will its life continue?
Assoc. Prof. Dr. K. G. All the works we received from private and state archives will be returned to the institutions and families that provided them.
The Sofia City Art Gallery had the idea of enriching its photographic collection with new works, but this can happen only with the consent of the authors represented in the exhibition on the second floor, devoted to photography from 1970 to 2000.
The intention to begin forming a representative collection of works by Bulgarian photographers, which could become part of the research and public-facing activities of one of the country’s most beloved galleries, seems to me an extraordinary opportunity. I hope photographers will consider it seriously.
What is the real reason people give up writing criticism about photography? Or studying it? Why does this ground refuse to take new shoots?
Assoc. Prof. Dr. K. G. There can only be two main reasons: either you are afraid to tell the truth because you depend on how others will react to you, or you have nothing to say.
Of course, we live in a free world where everyone can share their opinion. But genuine, professional criticism is a skill that is learned and cultivated through years of practice, failures, and successes—the things anyone who has decided to try publishing in specialized print and online media inevitably has to go through.
How is the history of photography assembled today?
Assoc. Prof. Dr. K. G. Regardless of when and where in the world, the history of photography has always needed specialists with professional training, patience, dedication, experience, and understanding.
I think our tendency to underestimate certain fragments of the overall picture of this medium—by dismissing them as “monotonous,” “too predictable,” or “ideologically conditioned”—is one of the main reasons we are unable to arrange and, more importantly, understand and accept our photographic history.
Historians of photography. Whom do we turn to when we have questions? What institution does this art need in order not to remain outside?
Assoc. Prof. Dr. K. G. International practice shows that the history of photography is primarily studied by art historians. They are the ones who prepare exhibitions and write the books that later become the foundation for all other research, even when that research is focused on the contemporary.
As long as the current curricula at the National Academy of Art and New Bulgarian University remain as they are, where art history is taught, unfortunately we cannot expect specialists to emerge who are properly prepared to work with photographic images.
On the other hand, it is important for photographers themselves to understand that connecting with art historians is both necessary and inevitable.
How do you not discipline, but educate an audience against an object-based attitude toward experiencing photography, while the authors, curators, and art historians themselves lock it inside such a cage? Isn’t the question itself—and this desire—also rather vulgar?
Assoc. Prof. Dr. K. G. I have only one answer: through education.
It is obvious that we are not doing well in this regard, and reality proves it unequivocally. Neither art historians nor photographers have yet recognized the need for another kind of approach to teaching the history and theory of photography.
The photography of resistance. Is important art always the art of rebellion? Where is the claim to an ethical position made?
Assoc. Prof. Dr. K. G. I study the past of Bulgarian photography, and I do not think that before 1989 we can speak of any “photography of resistance.”
Before 1944, there is clearly an adherence to beautiful and easily digestible images, convenient for a conservative audience. Afterwards, practically all photographers worked for the state, participating in competitions and exhibitions organized and directed by those in power.
This does not make the works any less valuable to us, because I believe we must accept Bulgarian photography as it is, without trying to assign it roles that were never inherent to it.
Photography and text. Why does academia give up when confronted with the impossibility of weaving the two arts together in a single space, and then complain that incompetent people are dealing with it?
Assoc. Prof. Dr. K. G. Which “academy” do you mean? The National Academy of Art, the National Academy for Theatre and Film Arts, or the Yanka Kyurkchieva Photographic Academy?
I think the answer to this question lies precisely in the absence of constructive dialogue and interaction between these institutions.
Why isn’t the theoretical gap in this art being filled? What keeps slipping away, and where does the needle fail to pierce the fabric? Where do the professionals fail?
Assoc. Prof. Dr. K. G. I don’t know which “professionals” you are referring to.
In Bulgaria, photography theory is not taught. The question of “how” has always been more important than the question of “why.”
Professionals in practical photography should be different from professionals in the field of theory. Until that happens, we will not be able to properly study this medium in Bulgaria.
Breaking through the closed society of photographers. What makes an entire branch of art refuse to recognize theorists, critics, curators, and art historians?
Assoc. Prof. Dr. K. G. Serious gaps in education and the lack of established traditions. At the beginning of the 1950s, the disciplines of art history and theatre studies appeared in Bulgaria, and in 1973—film studies.
Photography studies, however, are still standing at the doors of higher education institutions, waiting to be admitted.
If we genuinely want change, we need to open the door as soon as possible, because it is obvious that there is a lot of catching up to do.