Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Въпреки нашето бъдеще, на ужким е нашето минало.
Приказките са за героите
Кристина де Мидел променя езика на собствената си фотография, защото да бъде само показалец на проблем е незадоволително. Проектите и се базират на натрапчивото усещане за бездействието на документалистиката относно проблемите, които изважда. Просветлението не е достатъчно, има нужда от извършване на операция вътре в него, тя въображаемо пренаписва симулативните пространства на изкуството. Подлага ги на прекрояване, като зашива за тях абсурда на помислите идващи от европейския модел на категоризиране и привилегия. Светът вече не се впечатлява от фактите и е необходимо предоставянето на контекст, но не външен, а вътрешен и донякъде споделен. Снимките на де Мидел имат непреодолимо въздействие върху моралната ни чувствителност, те не дават морална позиция а по-скоро я определят.
Първосигнално образите се изпитват, като глупашки детински и неадекватни, а зараждащата се фрустрация е често казано необяснима. Чувстваш се изхвърлен от наблюдателницата – долу в окопите, където вече си активна част от проблема. Работата и е изграден върху провокацията на смесени чувства и открития достъп до емоционалната реакция срещу визуалната картина. Виждаш толкова, колкото знаеш, а то съответно е почти нищо. Постепенно се изграждат инструментите за възприемане, но омразата не спихва, а намира нови начини да се преживее. Кристина де Мидел търси способ за раздвижване на начините за разказване на историята, като инсценира света около нея. Информацията, която се поема е конструирана почти като комикс, а героите са фиктивни постаменти на истината. Към момента, испанският фотограф Кристина де Мидел е автор на над 14 книги, повечето от които имат висока колекционерска стойност и е президент на най-популярната фотографска агенция Магнум.
По ръба на реалността в НХГ
Кристина де Мидел дирижира знанието си в посока на деколонизация на фотографията, като начин на възприемане. Проектите и подбутват хората да задават въпросите, които според нея всеки трябва да си задава, но и да бъдат част от евентуално решение. Провокира чрез комедиен контур, който разобличава истинските ни схващания и отразява стойката на мислите ни. Да поглъщаш работата и се равнява на цитокинна буря.
По инициатива на ФотоФабрика може да се разгледа изложбата По ръба на реалността в Национална художествена галерия (НХГ). Не мисля, че има нужда да се отнемат редове за тривиалността на заглавието, за това ще го пропуснем. Изградена от 5-те най-известни проекта на де Мидел, изложбата е трудоемка и консумираща много време. Интересно и със сигурност не за подценяване е, че всяка зала представя нейна работа, която в реалността се помещава в книга. Книжното тяло има абсолютно различно съзнание от изложба (с това намигвам към читателите) и съответно дори самата Кристина споделя, че обича да оставя избора на читателя, за това как да бъде преглъщан нейният труд.
Афронавтите (2012)
Първият голям проект извън укрепленията на фотожурналистиката. В него фотографът се опитва да отрази потенциалното бъдеще на една провалена идея. Начинът за съчиняване на история за замбийската космическа програма от 1964 г. първо води раздразнение (защото не си знаел, че е съществувала такава), а после те обижда заради визуалното му представяне, което директно се приема като подигравателно. Шамар и след това плюнка. Обещавам – книгата и е чудесна! Идете си я купете и после умрете от глад.
Замбия изгражда тази програма, с която желае да се включи в надпреварата между САЩ и СССР за превземане на космоса. Едуард Макука Нколсо обучава студенти в тази посока, но програмата прекратява дейност поради липса на финансиране, както и след забременяването на най-способния и участник. Серията на Кристина де Мидел е непълен и изфабрикуван документ на западните очаквания към идеята за африкански астронавти. Изобличава едно предубеждение за разбирането на света и процесите по моделиране на историята.
Фотографът не се стреми да разруши стереотипната представа за такова събитие, а да реконструира визията му, водейки се по шаблонния мисловен процес на западноевропейците. Тази публикация те вади от потъналия в дуализъм свят и напомня за съществуването на мечтите, извън „цивилизованите гиганти“.
Това направи омразата (2015)
Моят живот в гората на духовете (My Life in the Bush of Ghosts) е романът разтворил цветовете си в серията „Това направи омразата“. Авторът му Амос Тутуола, публикува книгата през 1954 г., а по-късно тя влиза в класацията на списание Time за 100-те най-добри фентъзи книги на всички времена. Тутуола е принуден да напусне Нигерия, след бурните реакции срещу творението му. Силно метафорична, фолклорна в съвременен африкански наратив. Момче, което се спасява от търговци на роби, влиза в необозримите измерения на магическата гора, там той става крал, охлюв и умира няколко пъти. Странно и мистериозно място се оказва животът му, изпълнен с кошмароподобни същества, Тутуола изследва собствената си култура и идентичност чрез разкъсани времеви линии и фантастични елементи, които оставят бъдеще в наследство.
Кристина де Мидел осиновява предизвикателството, което поставя фантазията на ръба на съвремието и го пресъздава в лагоския квартал Макоко. Серията преживява изкуствеността, като единствения начин да се изпита естественост. Макоко е плаващо гето със собствени правила и команди. Място лишено от логика, външният завинаги остава другоземец – невъзможно е да бъде приет. Кристина се опитва да оцвети мислите за непознатото с цветовете на познатото, като предава обогатена реалност на едно от най-драматизираните медийно места в Нигерия.
Може би, ще трябва да го напомням за всеки параграф, но отново се потвърждава разликата между книга и изложбен експонат. Това направи омразата е деликатно пресъздание на един роман прокълнат да бъде разбиран без знание.
Рязко се появява метафорична мистичност, чиито образи се опитват да догонят вътрешните си противоречия и болка, която никога не би могла да бъде описана с каквото и да е изразно средство. Фотографската серия е като главна буква на неразбираемо изречение, тя не търси да поучава или изгражда, единствено се стреми към това да даде далечен и носталгичен вкус на недействителна действителност.
Парти (2014)
*Цитати от председателя Мао Дзетун *е малка червена книга. Отвратително непонятна за ръцете на запада, тя помещава в себе си изказвания от речи и писания на бившия председател на Китайската комунистическа партия. Публикуван от 1964 до 1979 г. и широко разпространен по време на Културната революция.
Серията Парти (2014) е извадка от книгата на де Мидел, носеща същото заглавие. Едно и също дерзание за пренареждане на документален обект гризе автора, който се опитва да разхлаби оградата на границите държащи миналото. Използвайки цензурата, като прост маркер, фотографът зачерква слоеве значимости, като оставя предложение за друго чувство. Чувство, че дните от вчера са по-добри днес, защото не са днешните. Червената книга на Кристина де Мидел изработва силна линия на личен подход към наблюденията на съвременното китайско общество и издига нова платформа за разбиране на природата на комунизма в Китай в сегашно време.
Фотографиите изграждат визуален сценарии на рутината на страната и нейните жители в едно пост общество с белег от гигантска рана. Серията може да се разбира, като наръчник за индивидуална победа над голяма машина. Обръща значението на клишетата, в които е заключена културата на епохата и не забравя да подчертае потока на времето, което се движи независимо от живота на артефактите. Действащото оръжие в работата на Кристина де Мидел е активното повдигане на дебат, конструиращ нови мнения, неподчинени на функциите на знанието.
Джентълменски клуб (2015-2023)
Очарователно и впечатляващо е времето, което Кристина влага в осъществяването на проектите си. Внимателно избира подходите за изучаване параметрите на темата, като съзнателно разбира ролята на привилегирован човек, която заема. Джентълменски клуб е 7-годишно пътуване между 5 огромни града, в които тя търси лицата не на проституцията, а на нейните консуматори. Избожда закона за търсене и предлагане и обръща физиономията на скрития кардинал към света.
Никой не се интересува от хората, които се интересуват от проституция.
В търсенето си, тя не гледа обвинително, а по-скоро любопитно. Пуска светлина от прожектор и приканва сами ползвателите на греховните услуги да дойдат при нея. Иронично и забавно е как на всеки човек, откликнал на обявата и във вестник, тя предлага заплащане за времето, което ще прекарат заедно в разговор. Естествен танц с обръщане на ролите, танц в който преживяваш себе си наобратно.
Търсят се мотиви, тя иска да улови порива на клиентите и да ги избави от загадката в която тънат техните чувства. Създава се визуален показалец на потребителите на секс услуги по света.
В целия проект присъства една единствена жена.
Приятно е да се отдели време на всички 100 показалеца, като кимаме към общоприетите причини за търсене и винаги се изненадваме от нещо по-скъпоценно отделило се от нечие сърце. Някои думи са трудни за смилане: като жаждата за изнасилване и задоволяването и с платен секс в ролеви игри или неспособността за изпитване на човешки взаимоотношения под друга форма. Корените на дървото са дълги и навързани навътре в гръбнаците и понякога нямаме правото да ги сечем, за да вдигаме от тях огради. Единственият начин да преживеем болката, от факта че сме живи е, като проявяваме разбиране.
Ян Майен (2015)
Не съм сигурна колко пъти се повтарям, но няма значение – това не е свързано. Книгата е нещо съвсем цялостно и саможиво, когато идея е замислена за книжно издание, то нейното пресъздаване в изложбено пространство изисква огромна грижа. В контекста на Ян Майен и изложбеното му представяне в НХГ нещо куца. Инсценировката изглеждаше повече на декорация отколкото на главен обект на наблюдения, изключително объркано и недоизказано стоят скиците смесени с фотографии. Разбира се това би звучало страхотно, имайки предвид естеството на този труд, но просто не изглеждаше добре сложен и разсеяно се преминаваше през него като транзитен коридор.
Книжната публикация на Ян Майен е абсолютна мечта – фалшив корабен дневник на позьори, не успели да се доберат до крайната цел (остров) поради липсата на компас, решават да режисират своята победа, за да се завърнат като герои. Понякога е страхотно да имаш кинематографист в обкръжението си и изненадващо винаги се намира задача за неговото амплоа. Ян Майен е просто смешен прочит на една лъжа, която е успяла достоверно да изманипулира историята. Напомнящ на реалност гледана през филтър на съня, останал след събуждането. Смесила арогантни и сериозни физиономии и опити за автентични скици Кристина създава небивал мит, който успява да глези възприятията.
Заключителен параграф, или просто спри да четеш. Не си прикован за екрана.
Винаги у всичко може да се намери интригуващ предмет, задействащ съдбата, която трябва да се осъществи вътре в нас. Разходката из изложбата По ръба на реалността може да се разчита, като начална точка за бъдещо изследване на един автор, но не и предпоставка за разбирането му. Кристина де Мидел освен визуално удоволствие от образи, причинява и възбуда в писмен сюжет. Обръща изключително много внимание на дизайна на книгите, които публикува, като той заема огромна роля в поставянето на историята в пространството. Не я затваря между две плоски тежести, ами я подкрепя с истински важни материи, които успяват да докоснат така облечените в мъртва кожа неврони на наблюдателя. Кристина де Мидел представя света, не такъв какъвто е, а такъв какъвто едва си представяме, че може да бъде.
Изложбата все още може да бъде посетена в Националната художествена галерия (НХГ), София до 17/03/2024 г.
На тези линкове, могат да се разгледат всички публикувани книги:
Афронавтите (2012): https://bit.ly/3wnrdpm
Това направи омразата (2015): https://bit.ly/42LD5O8
Парти (2014): https://bit.ly/49irN6m
Джентълменски клуб (2015-2023): https://bit.ly/4bAQ7C5
Ян Майен (2015): https://bit.ly/3Pag4Pl
EN ///
Cristina de Middel and the Photography of Incomplete Testimony
Despite Our Future, Pretend Is Our Past.
Fairy Tales Are for Heroes
Cristina de Middel changes the language of her own photography because being merely the index finger pointing at a problem is unsatisfactory. Her projects are rooted in an obsessive sense of documentary photography’s inaction in the face of the problems it brings to light. Enlightenment is not enough; there is a need to perform an operation inside it. She imaginatively rewrites the simulated spaces of art. She subjects them to reconstruction, stitching onto them the absurdity of ideas born from the European model of categorization and privilege.
The world is no longer impressed by facts, and context must therefore be provided — but not external context. Internal context, and to some extent shared.
De Middel’s photographs exert an irresistible pressure on our moral sensitivity. They do not offer a moral position; rather, they define one. At first glance, the images register as foolish, childish, and inadequate, while the frustration beginning to emerge is, quite simply, inexplicable. You feel thrown out of the observation tower — down into the trenches, where you are suddenly an active part of the problem.
Her work is built around the provocation of mixed feelings and an open passage into the emotional reaction produced by the visual image. You see as much as you know, and what you know is, accordingly, almost nothing.
Gradually, the instruments of perception are assembled, but the hatred does not subside. It finds new ways to be experienced.
Cristina de Middel searches for a way to set the methods of storytelling in motion by staging the world around her. The information being absorbed is constructed almost like a comic book, while its heroes are fictional pedestals of truth.
At present, the Spanish photographer Cristina de Middel is the author of more than fourteen books, most of which have considerable collectible value, and she is the president of Magnum, the world’s most famous photographic agency.
On the Edge of Reality at the National Art Gallery
Cristina de Middel directs her knowledge toward the decolonization of photography as a way of seeing. Her projects push people to ask the questions she believes everyone should be asking, while also encouraging them to become part of a possible solution.
She provokes through a comic outline that exposes our actual assumptions and reflects the posture of our thoughts.
To ingest her work is the equivalent of a cytokine storm.
Through the initiative of PhotoFabrica, the exhibition On the Edge of Reality can be seen at the National Art Gallery (NAG). I do not think it is necessary to waste lines on the banality of the title, so we will skip that.
Built around de Middel’s five best-known projects, the exhibition is demanding and time-consuming. Interesting — and certainly not to be underestimated — is the fact that each room presents a body of work that, in reality, exists as a book.
A book has an entirely different consciousness from an exhibition (a wink to the readers), and accordingly, even Cristina herself says that she likes to leave the choice to the reader as to how her work should be swallowed.
The Afronauts (2012)
The first major project beyond the fortifications of photojournalism.
Here, the photographer attempts to reflect the potential future of a failed idea. The way she constructs a story about Zambia’s 1964 space program first provokes irritation (because you did not know such a thing had existed), and then insults you through its visual presentation, which is immediately received as mockery.
A slap, followed by spit.
I promise — the book is wonderful! Go buy it and then starve.
Zambia develops this program in an attempt to enter the race between the United States and the USSR to conquer space. Edward Makuka Nkoloso trains students in this direction, but the program eventually ceases operations due to a lack of funding, as well as the pregnancy of its most capable participant.
Cristina de Middel’s series is an incomplete and fabricated document of Western expectations surrounding the idea of African astronauts. It exposes a prejudice in our understanding of the world and the processes through which history is constructed.
The photographer does not seek to destroy the stereotypical image of such an event, but to reconstruct its vision, following the template of the Western European thought process.
This publication pulls you out of a world sunk in dualism and reminds you that dreams exist beyond the “civilized giants.”
This Is What Hate Did (2015)
My Life in the Bush of Ghosts is the novel that opens its colors across the series This Is What Hate Did.
Its author, Amos Tutuola, published the book in 1954, and it later entered Time magazine’s list of the 100 greatest fantasy books of all time. Tutuola was forced to leave Nigeria following the fierce reactions to his creation.
Highly metaphorical, folkloric, yet embedded in a contemporary African narrative.
A boy escaping slave traders enters the immeasurable dimensions of a magical forest. There, he becomes a king, a snail, and dies several times. His life proves to be a strange and mysterious place, filled with nightmare-like creatures. Tutuola explores his own culture and identity through fractured timelines and fantastical elements that leave a future behind as inheritance.
Cristina de Middel adopts the challenge posed by fantasy at the edge of modernity and recreates it in the Lagos neighborhood of Makoko.
The series experiences artificiality as the only way to experience naturalness.
Makoko is a floating ghetto with its own rules and commands. A place stripped of logic, where the outsider remains forever a foreigner — acceptance is impossible.
Cristina attempts to color thoughts of the unknown with the colors of the familiar, presenting an augmented reality of one of the most heavily dramatized places in Nigeria by the media.
Perhaps I will have to remind myself of this in every paragraph, but once again the difference between a book and an exhibition object is confirmed.
This Is What Hate Did is a delicate recreation of a novel cursed to be understood without knowledge.
A metaphorical mysticism suddenly emerges, its images attempting to catch up with their own inner contradictions and a pain that could never be described by any expressive means.
The photographic series is like a capital letter at the beginning of an incomprehensible sentence. It does not seek to teach or construct. It merely strives to leave the distant, nostalgic taste of an unreal reality.
Party (2014)
Quotations from Chairman Mao Tse-tung is a little red book.
Utterly incomprehensible to Western hands, it contains statements from speeches and writings by the former chairman of the Chinese Communist Party. Published from 1964 to 1979, it was widely distributed during the Cultural Revolution.
The series Party (2014) is an excerpt from de Middel’s book of the same title.
The same audacity to rearrange a documentary object gnaws at the author, who attempts to loosen the fence around the borders holding the past in place.
Using censorship as a simple marker, the photographer crosses out layers of meaning, leaving behind a proposal for another feeling.
The feeling that yesterday’s days are better today because they are not today’s.
Cristina de Middel’s red book constructs a powerful line of personal engagement with observations of contemporary Chinese society and raises a new platform for understanding the nature of communism in China in the present.
The photographs construct a visual script of the routines of the country and its inhabitants within a post-society marked by the scar of a gigantic wound.
The series can be understood as a manual for individual victory over a great machine.
It reverses the meaning of the clichés in which the culture of the era is imprisoned and does not forget to emphasize the flow of time, which moves independently of the lives of artifacts.
The active weapon in Cristina de Middel’s work is the deliberate raising of debate — one that constructs new opinions, disobedient to the functions of knowledge.
Gentlemen’s Club (2015–2023)
It is fascinating and impressive how much time Cristina invests in realizing her projects.
She carefully chooses her approaches to studying the parameters of a subject, consciously understanding the role of a privileged person that she occupies.
Gentlemen’s Club is a seven-year journey across five enormous cities, in which she searches not for the faces of prostitution, but for those of its consumers.
She plucks out the law of supply and demand and turns the face of the hidden cardinal toward the world.
Nobody cares about the people who care about prostitution.
In her search, she does not look accusingly, but rather curiously. She turns on a spotlight and invites the users of these sinful services to come to her themselves.
Ironically and amusingly, every person who responds to her newspaper advertisement is offered payment for the time they spend talking with her.
A natural dance of reversed roles — a dance in which you experience yourself backwards.
She searches for motives. She wants to capture the impulse of the clients and free them from the mystery in which their feelings are drowning.
A visual index of consumers of sexual services around the world emerges.
There is only one woman in the entire project.
It is worthwhile to spend time with all one hundred indexes, nodding toward the commonly accepted reasons for seeking such services and always being surprised by something more precious that has detached itself from someone’s heart.
Some words are difficult to digest: the thirst for rape and its satisfaction through paid sex in role-play, or the inability to experience human relationships in any other form.
The roots of the tree are long and tangled deep inside our spines, and sometimes we do not have the right to cut them down simply to build fences from them.
The only way to survive the pain of the fact that we are alive is through understanding.
Jan Mayen (2015)
I am not sure how many times I have repeated myself, but it does not matter — this is unrelated.
A book is something entirely whole and self-living. When an idea is conceived for a book publication, its recreation within an exhibition space requires enormous care.
In the context of Jan Mayen and its exhibition presentation at the NAG, something falters.
The staging seemed more like decoration than the main object of observation. The sketches mixed with photographs stood in an extremely confused and underarticulated way.
Of course, this would sound wonderful given the nature of the work, but it simply did not look well assembled, and one passed through it distractedly, like through a transit corridor.
The book publication of Jan Mayen is an absolute dream — a fake ship’s logbook written by poseurs who fail to reach their final destination (the island) because they lack a compass, and decide instead to stage their own victory so that they can return as heroes.
Sometimes it is wonderful to have a filmmaker in your circle, and surprisingly, there is always a task suited to his or her particular skill set.
Jan Mayen is simply a funny reading of a lie that has managed to manipulate history convincingly.
It resembles reality seen through the filter of a dream, left behind after waking.
By mixing arrogant, serious faces with attempts at authentic sketches, Cristina creates an unprecedented myth that manages to indulge perception.
Final Paragraph, or Just Stop Reading. You Are Not Glued to the Screen.
There is always an intriguing object to be found in everything, one that sets in motion the destiny that must take place within us.
A walk through the exhibition On the Edge of Reality can be read as a starting point for a future exploration of an artist, but not as a prerequisite for understanding her.
Cristina de Middel causes not only visual pleasure through images, but also excitement within a written narrative.
She pays enormous attention to the design of the books she publishes, and design assumes a major role in placing the story within space.
She does not lock it between two flat weights; instead, she supports it with genuinely important materials that manage to touch the neurons of the observer, dressed as they are in dead skin.
Cristina de Middel presents the world not as it is, but as we can barely imagine it might be.