Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Интервю с Никола Стоянов.
Вътре в стените ни не съществува никаква граница между реалност и фикция, само различни нива на вероятности, които биха могли да се отгатнат, но първо ще трябва да си признаем, че сме машини. Приятното в работата на Никола Стоянов е възможността за проследяване на една фантазна и нова теогония, която е изградена от всичко, което сме открили, но отказваме да използваме.
Сбъдва ли се онази теоретична фикция за бъдещето на изкуствения интелект?
Н. С. Тепърва ще се разбере. Четейки Фредерик Джеймсън преди няколко месеца, бях наистина учуден от точността на някои от анализите му или по-скоро от това колко време им е отнело да се актуализират. Колкото и да обичаме да си мислим, че технологичната адаптация на културата и просмукването ѝ в ежедневието се движат с почти мигновена скорост, реалността е, че все още отнема време. Хиперверието, инструментът на теоретичните фикции, ни напомня, че фикциите, фиксирани в бъдещето, пренаписват настоящето чрез ретрохронично инженерство на миналото.
Кое те изненадва и провокира в ролята ти на наблюдател?
Н. С. Безкрайно извънземният характер на ежедневието и на света, който ни заобикаля, и почти магическата способност това да остане незабелязано. Мисля, че идва от уличната фотография, която беше и още е начинът, чрез който и през който мисля света.
Кое е основното условие за латентност?
Н. С. В термофизиката има термин „латентна топлина“, енергията под формата на жега, която се генерира или абсорбира при смяна на агрегатно състояние. По сходен начин в скритите фазови преходи можем да открием потенциална енергия за неочаквани морфози.
Това, разбира се, в кръга на шегата.
Как се използва тя в технологиите, за да може да бъде отразена от изкуството и експлоатирана от религията?
Н. С. Технологията сама по себе си е бита карта. Изкуството и религията я обгръщат заради близката ѝ връзка с контрола, това по линия на Дельоз и Бъроуз. Вземайки предвид окултния характер и на трите, мисля, че връзката е ясна.
Какво ни довежда до критичната маса от знание за обща и коренна промяна в постконспиративен свят?
Н. С. Мисля, че критичността на масата е умряла, както казва Ник Ланд във „Фюрербункера“ към края на XX век. Опити в тази насока, мисля, трябва да се търсят в минорното: малката литература, обскурното, онова, което ни плаши, но продължава да ни привлича, и всички други подобни мътни пътеки.
Не ставаме ли все по-иманентни?
Н. С. Хората се кристализират; ремикс културата, която бе контракултурна сила, вече е пропита в новите механизми на контрол. Бих казал, че днес сме демонично превзети в гоетическия смисъл. В „Ключът на Соломон“ общото между повечето демони, които можеш да призовеш, е: намират скрити съкровища, учат те на всички природни науки и изкуства и могат да ти предоставят партньор и безкрайно богатство.
Това, отново, в кръга на шегата.
Хората възприемат ли се като част от обстановката, част от цялото?
Н. С. Индивидът, ако можем да говорим за такъв, със сигурност се усеща като част от обстановката, но мисля, че модерните феномени на политическа фрагментарност са достатъчен пример, че контролът днес работи не като ни привежда в едно цяло, а, обратно, разделяйки и модулирайки ни. Акселерационисткият гамбит тук е ясен: няма нужда нито от страх, нито от надежда, а само от търсене на нови оръжия.
Къде стои човешката и нечовешката идентичност в работата ти?
Н. С. До голяма степен смятам работата си за шамански труд, канализиране на нечовешки сили през мен като агент. Това също идва от фотографията, която краде повече, отколкото създава. Има и нещо, свързано с науката, критиката и поетиките, но това е за друг тип текст. За да отговоря накратко, смятам, че надценяваме човешкия елемент в нас самите и в света, който ни заобикаля.
С какво се спира параноята или тя е просто признак на необходим акселерационизъм?
Н. С. Параноята е по-скоро реакция към навързаността на нещата; в историята има опити, академията и нейната архивна треска, музиката, науката и гематричните практики, а поне за мен най-извисената и ефективна форма е изкуството.
Относно акселерационизма това е малко като у Бенямин – търсене на малки съвпадения, които капитализмът (тук не бива да пропускаме всички други, по-старомодни авторитарни форми) не е превзел или просто е захвърлил, а които могат да дадат почва за нови практики и нова мисъл.
EN ///
On Factories, Places, and Agents of Production
Тext written for the print edition of PROGRAMATA. 2025
An interview with Nikola Stoyanov
Within our walls, there is no boundary between reality and fiction—only different degrees of probability, which might be guessed at if we first admit that we are machines. What is pleasurable about Nikola Stoyanov’s work is the possibility of tracing a strange and newly imagined theogony, assembled from everything we have discovered yet continue to refuse to use.
Is that theoretical fiction of the future of artificial intelligence coming true?
N. S. Time will tell. Reading Fredric Jameson a few months ago, I was genuinely struck by the accuracy of some of his analyses—or, rather, by how long it had taken for them to become current. However much we like to imagine that the technological adaptation of culture, and its seepage into everyday life, moves at almost instantaneous speed, the reality is that things still take time. Hyperreality, the instrument of theoretical fictions, reminds us that fictions fixed in the future rewrite the present through the retrochronic engineering of the past.
What surprises and provokes you in your role as an observer?
N. S. The endlessly alien character of everyday life and of the world around us—and the almost magical ability of all of this to remain unnoticed. I think it comes from street photography, which was, and still is, the way through which I think about the world.
What is the fundamental condition of latency?
N. S. In thermophysics there is a term, “latent heat”—energy in the form of heat that is generated or absorbed during a change of state. In much the same way, hidden phase transitions can contain a potential energy for unexpected morphoses.
This, of course, in the spirit of a joke.
How is it used in technology, so that it can be reflected by art and exploited by religion?
N. S. Technology itself is a lost cause. Art and religion envelop it because of its close relationship with control—following the line of Deleuze and Burroughs. Considering the occult character of all three, I think the connection is fairly obvious.
What brings us to a critical mass of knowledge capable of producing a collective and fundamental change in a post-conspiracy world?
N. S. I think the criticality of the mass has died, as Nick Land says in Führebunker toward the end of the twentieth century. Attempts in this direction, I think, should be sought in the minor: minor literature, the obscure, that which frightens us yet continues to attract us, and all the other similarly murky paths.
Are we not becoming increasingly immanent?
N. S. People are crystallizing; remix culture, which was once a countercultural force, has now become saturated into the new mechanisms of control. I would say that today we are demonically possessed in the Goetic sense. In The Key of Solomon, what most of the demons you can summon have in common is this: they uncover hidden treasures, teach you all the natural sciences and arts, and can provide you with a partner and infinite wealth.
Again, this is all in the spirit of a joke.
Do people perceive themselves as part of their surroundings, as part of the whole?
N. S. The individual, if we can even speak of such a thing, certainly experiences themselves as part of their surroundings. But I think the modern phenomenon of political fragmentation are sufficient evidence that control today does not operate by bringing us into a single whole. Quite the opposite: it divides and modulates us.
The accelerationist gambit here is clear: there is no need for either fear or hope, only for the search for new weapons.
Where does human and non-human identity reside within your work?
N. S. To a great extent, I consider my work a form of shamanic labor—the channeling of non-human forces through me as an agent. This, too, comes from photography, which steals more than it creates.
There is also something here connected to science, criticism, and poetics, but that belongs to another kind of text. To answer briefly, I think we overestimate the human element within ourselves and within the world that surrounds us.
What stops paranoia—or is it simply a symptom of a necessary accelerationism?
N. S. Paranoia is more of a reaction to the interconnectedness of things. Throughout history, there have been attempts at this—the academy and its archival fever, music, science, and gematria-based practices. But for me, the most elevated and effective form is art.
As for accelerationism, it is somewhat like Benjamin: a search for small coincidences that capitalism—and here we should not overlook all the other, more old-fashioned forms of authoritarianism—has not yet conquered, or has simply discarded. Coincidences that might provide fertile ground for new practices and new ways of thinking.