Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Повей ветре, слава на непримиримите деца!
Деяна Стаматова се ражда в Бургас през година, в която е много грешно да се родиш -1941 г. Голяма красавица още от дете, класическа история – руса къдрава коса и сини очи. Всекидневната и мисъл е как да стане летец и е активен парашутист. По причинно следствени връзки обаче, се оказва като модел в първата модна къща в България. Деяна е в шок! Светлините, техниката, процесът. Всичко е като сън, чувства се объркана, но не е виждала по-красиво нещо. Изнервеният фотограф, крещенето, моделите. Мамка му…
Фотограф на модната къща е Никола Русев (съквартирант на брат ѝ), той и пуска мухата да учи в тогавашния техникум по графика „Юлиус Фучик“ и да стане като него. Не и трябват повече обяснения, записва се директно. Родителите и са приятно разочаровани, но няма как да я спрат. Баща и е журналист все пак, той е виновен, че тя хваща фотоапарат за първи път. От авиаторската и мечта, тя има афинитет към физиката и разбира се в новото училище е продиджи в техническата част от фотографията, което и дава картбланш да експериментира и нарушава правилата.
„В края на първия семестър аз бях абсолютно убедена, че ще се занимавам с фотография. Не съм мислила никога, защо точно това реших.“
– Деяна Стаматова
Деяна завършва техникума и отива да преподава фото- и кино апаратура на по-големи от нея студенти в Полувисшия учителски институт в Бургас.
След участие в изложба за 24 май, софийското жури е впечатлено от нея и предлагат работа в Централфото – Бургаски окръг. Бива техен кореспондент дълго време, преди да хвана куфарчето и да тръгне към София. В този исторически период, така да го наречем, ти трябва жителство, за да пребиваваш в София, което тя получава (работно) и снима за в. „Жар“. Първият цветен илюстрован вестник в България. По нейни думи, учи всичко за фотожурналистиката от работата си там, но това удоволствие е прекалено хубаво, за да продължи дълго и след 2 години вестникът е закрит. Куфарът се опакова обратно към Централфото – Бургас и там и дават обемна задача да снима българското Южно Черноморие. Всичко! Хотели, комплекси къмпинги, рапани, миди, хора, локви – с рекламна цел. Изснимва всичко това и материала, който не е избран за реклама прави първата ѝ изложба „Лято 70“.
До тук добре.
Деяна се изхранва с фотожурналистика и животът е поносим, но в сърцето и живее рядък вид пеперуда.
АКТЪТ НА АКТОВЕТЕ
В началото на 70-те, Стаматова решава да освободи пеперудата от кафеза. Барикадира се в къщата си и снима. Снима това, което иска. Използва натурална светлина и занапред винаги я предпочита. Деяна снима акт. Почти никой тогава не го прави, това е тънка нишка, на която можеш да се самообесиш. Зрелият социализъм калцирал уши в стените на всеки поданик, бързо строи Г-образни конструкции и още по-бързо провисва, като килими от тях предателите на идеала.
Идеалът. Образът на жената е единствено образът на майката, бащата не е баща а работник и добър социалист. Голотата има само порнографски контекст.
Проклети да бъдат всички изменници на отечеството.
Проклети да бъдат всички красиви жени.
Проклети да бъдат мъжете, които до тогава могат да бъдат само мъже, но не и хора, а жените само майки, но не и жени, само жени, но не и хора. Актовата фотография не служи по никакъв начин на режима. В началото Стаматова показва фотографиите си само на избран кръг от хора, 5-6 човека, с които обсъжда и критикува. Нейният вътрешен некорумпиран компас, я води към неизследвани и рискови територии. Голотата и красотата на тялото във философски контекст, през физическото удоволствие от съществуването. Преработване на библейски сюжети. Семейството, като неразривно цяло от единици – еднакво важни за същността.
В голям процент от началната ѝ работа е заложен ниският ключ – много черно и силуети. Голотата като табу, тя е просто проблясък в тъмния ум, лишен от радостта на греха, който в случая не е сексът, а знанието. Проницателността на красотата е библейският грях на червените ябълки. Стаматова е змия, която пълзи еднопосочно по тънката линия на авангарда. Досегашният образ на тялото е лишен от живот извън работната му способност. Политическият стремеж, задава посоката на мислите и възпитава потребните му естетически възгледи. Красотата се измерва в труд, издръжливост и лоялност. Нейната фотографска философия обаче е, че тялото е начин за опознаване на човека, който е изобразен. Тя поставя контрапункт на всички лирични порядки свързани с вътрешния свят на човека, и задава въпроса са външния и тяхната синергия. Опитва се да разкодира желанията и вътрешността на хората по телата им. Деяна Стаматова обръща плюс и минус на концепциите, и зарежда думите с ново значение.
Всички са объркани, но никой не си затваря очите.
Да снимаш акт, е изключително трудно занимание. То е непреднамерено живо и опасно, от цвете се превръща в нож, а от нож в камък завързан за врата. Какво тогава прави актовата фотография на Стаматова толкова успешна, влиятелна и някак си правилна? Физика и химия. Както тя самата казва: „Фотографията е ¼ техника и ¾ виждане, търсене, сътворяване.“ Нейните огромни познания в техническия аспект на фотографията, ѝ позволяват да експериментира до безкрая. Чрез пречупване и преработване на собствената си гледна точка постфактум, тя успява да избегне евентуално пошлия прочит на творбите си. Води се изключително много от графиката и обича да придава на фотографиите си рисувални оттенъци.
Лабораторният ѝ усет, я превръща в саможиво явление на българската фотографска сцена. Манипулира изображенията си, като използва различни техники за насочване смисъла им. Превръща снимките си в стрели, които имат ясно определена цел. Това действие, абсолютно забранено във фотожурналистиката и доставя невероятна наслада. Прекарвайки денонощия в лабораторията, тя продължава своята материална игра в червената стая, докато не постигне максимална удовлетвореност, докато не изпълни смисъла си и не изцеди до предел идеята си.
Характерно е как успява да придаде на телата и отношенията им със света сюрреалистичен колажен аспект. Мултиплицира, изтрива, маскира и пържи, действа без страх и сантимент. Огряна от мисловен проблясък, хищнически започва да търси форма и носител за идеята си, за да я съживи. Случай, който показва есенцията на отдадеността на Стаматова е, когато няколко години чака да намери опожарена къща, за да изпълни своя фикс-идея и нейна приятелка и споделя, че в квартала и е станал пожар – тя пърха от радост (сърдечните пеперуди, са опасен вид насекоми). Такава е Деяна, маниакална и вглъбена, способна да следва движенията на пластичния си морал. Непоносимо философска и визуално виртуозна. Художествената и фотографска работа преработва усещанията и рецепторите на тогавашното усмотрение на зрителя. Тя е шокът, който създава нови невронни връзки. Поставя тялото, като естествения предмет, който всеки има правото да изследва и разполага, да опознава себе си, чрез него. Тя показва възможностите на безкрайността на тленното докато е живо и неговата изменчива природа.
Враг на камъните!
През 1976 г. прави първата си изложба „Просто жена“ в театър „София“. От тогава тя приема, че на тила и винаги ще има червена точка. Изложбеният живот на изкуството и се превръща в политическа борба срещу цензурата. Многократно нейни изложби за затваряни и саботирани, дори и в чужбина. Когато излиза зад граница, ѝ се назначава опашка, доста стабилен комплимент от страна на Държавна сигурност. Първата и актова изложба в Будапеща през 1978 г. е заключена по нелепи причини, а през май 1981 г. в Благоевград под егидата на „Пиринфото“ открива „Просто жена“ за втори път. На следващия ден, само нейната изложбена зала е заключена. След разправии с лелките с ключовете, тя стига до управителя и му задава съществения въпрос: ЗАЩО?
Отговорът е брилянтен и вие не сте готови:
„…имало някакво поделение с войници, които щели да се юрнат, те не са се юрнали, но щели да се юрнат, щом разберат за такава изложба и понеже те не разбират от изкуство, като този директор, нямало да могат да я разберат правилно. За да предпазят мен от неправилно възприемане на изложбата ми, ѝ теглиха ключа.“
Фотографията и не се страхува от визуалния превод на тежки словесни послания, от преправа или добавена реалност. Тя оголва носещата конструкция на битието, любов, загуба, майчинство, семейство… Не се ограничава само до женското тяло в акта, разбира се, че и е по-лесно да снима жени – тя самата е жена. С мъжете има друга динамика, много по-различно усещане. Телесното им материално позициониране носи различна енергия на пространството, но тя не игнорира красотата и функцията му. Често деперсонализира мъжественото и оставя особени мъжки части да говорят, вместо типичните фалосни препратки. Харесва да снима мъжкия торс и мускулести тела. Обича да иронизира прекалената мъжественост и да разтапя смисъла на функциите на мъжкото тяло. Не се страхува да портретира мъжа като баща – присъстващ и функциониращ.
Семейните взаимоотношения също не са чужди на работата на фотографа, тя обича да прекарва време с децата на моделите и често ги включва във фотографиите си. Тънката и чуплива материя, от която са направени децата придава много Прустово звучене на снимките. Като обект, тяхната фигура играе ролята на часовника и времето, на гъвкостта на човешката природа. Актовата фотография на Деяна показва нагледно, колко уют има в голотата, не само на тялото, но и в душата, взаимоотношенията.
За Деяна Стаматова и сега има малко информация. Материалите за нея са доста оскъдни и преповтарящи се. Успях да намеря книгата „Фотографията на Деяна Стаматова“ , София 2007 г. – интервю на Нора Ангелова 1997 г., която е изчерпана навсякъде. Полезно беше и сп. Следва“, Списание за хуманитаристика и изкуства на НБУ, бр. 27, 2007 г.
EN ///
Natural Object — Deyana Stamatova’s Nude Photography during Mature Bulgarian Socialism and Beyond
Blow, wind, glory to the children who refuse to yield!
Dejana Stamatova was born in Burgas in a year when being born was a very bad idea — 1941. A great beauty from childhood, a classic story: curly blond hair and blue eyes. Her everyday thought was how to become a pilot, and she was an active parachutist. Through a chain of cause and effect, however, she found herself working as a model in the first fashion house in Bulgaria. Dejana was in shock. The lights, the equipment, the process. Everything felt like a dream. She was confused, but she had never seen anything more beautiful. The agitated photographer, the shouting, the models. Fuck…
The fashion house’s photographer was Nikola Rusev, her brother’s roommate. He planted the idea in her head that she should study at the then-Julius Fučík Technical School of Graphics and become like him. She needed no further explanation and enrolled immediately. Her parents were pleasantly disappointed, but there was no way to stop her. Her father was a journalist, after all — he was the one responsible for her picking up a camera for the first time. Coming from her dream of becoming an aviator, she had an affinity for physics, and at her new school she quickly proved herself a prodigy in the technical side of photography, giving her a carte blanche to experiment and break the rules.
“By the end of the first semester, I was absolutely convinced that I would devote myself to photography. I never thought about why exactly I had decided that.”
— Dejana Stamatova
Stamatova graduated from the technical school and went on to teach photography and film equipment to students older than herself at the Higher Teachers’ Institute in Burgas.
After participating in an exhibition on May 24, the Sofia jury was impressed by her and offered her a position at Centralphoto — Burgas District. She worked as their correspondent for a long time before packing her suitcase and heading for Sofia. In that historical period, so to speak, you needed official residency to live in Sofia. She obtained one through her job and began photographing for Zhar, the first illustrated color newspaper in Bulgaria. By her own account, she learned everything about photojournalism through her work there, but the pleasure was too good to last: after two years, the newspaper was shut down.
The suitcase was packed once again, this time back to Centralphoto in Burgas, where she was given an expansive assignment: to photograph the Bulgarian Southern Black Sea coast. Everything. Hotels, resorts, campsites, rapana shells, mussels, people, puddles — for advertising purposes. She photographed all of it, and the material that was not selected for advertising became her first exhibition, Summer 70.
So far, so good.
Dejana made a living from photojournalism and life was bearable, but in her heart lived a rare species of butterfly.
THE ACT OF NUDES
At the beginning of the 1970s, Stamatova decided to set the butterfly free from its cage. She barricaded herself inside her house and photographed. She photographed what she wanted. She used natural light and would always prefer it from then on.
Dejana photographed nudes.
Almost nobody was doing it at the time. It was a thin line on which you could hang yourself. Mature socialism had calcified ears into the walls of every subject, quickly constructing L-shaped structures and, even faster, hanging its betrayers from them like carpets.
The Ideal.
The image of the woman was exclusively the image of the mother. The father was not a father but a worker and a good socialist. Nudity existed only within a pornographic context.
Damn all traitors to the motherland.
Damn all beautiful women.
Damn the men who, until then, were allowed to be only men, but not people; and women who could be only mothers, but not women; only women, but not people.
Nude photography served the regime in no way whatsoever.
At first, Stamatova showed her photographs only to a chosen circle of five or six people, with whom she discussed and criticized them. Her inner, incorruptible compass led her toward unexplored and risky territories. Nudity and the beauty of the body in a philosophical context, through the physical pleasure of existence. Reworking biblical narratives. The family as an indivisible whole made up of individuals — each equally important to its essence.
A large part of her early work is built around a low-key aesthetic — a great deal of black and silhouettes. Nudity as taboo: merely a glimmer in a darkened mind, stripped of the joy of sin, where the sin in question is not sex, but knowledge. The insight of beauty is the biblical sin of the red apples.
Stamatova is a snake crawling in one direction along the thin line of the avant-garde.
The established image of the body had been stripped of any life beyond its capacity for labor. Political aspiration dictated the direction of thought and cultivated the aesthetic views it required. Beauty was measured in labor, endurance, and loyalty.
Her photographic philosophy, however, was that the body is a way of getting to know the person being depicted. She places a counterpoint against all the lyrical conventions associated with the inner world of the human being and raises the question of the outer world and their synergy. She attempts to decode people’s desires and inner lives through their bodies.
Dejana Stamatova reverses the plus and minus signs of these concepts and charges words with new meaning.
Everyone is confused, but nobody closes their eyes.
To photograph the nude is an exceptionally difficult undertaking. It is unintentionally alive and dangerous; it turns from a flower into a knife, and from a knife into a stone tied around your neck.
So what makes Stamatova’s nude photography so successful, influential, and somehow right?
Physics and chemistry.
As she herself says: “Photography is one quarter technique and three quarters seeing, searching, creating.”
Her enormous technical knowledge of photography allows her to experiment without end. By refracting and reworking her own point of view after the fact, she manages to avoid a potentially vulgar reading of her work. She is deeply guided by graphic design and loves giving her photographs painterly undertones.
Her laboratory instinct turns her into a self-contained phenomenon on the Bulgarian photographic scene. She manipulates her images, using different techniques to direct their meaning. She turns her photographs into arrows with a clearly defined target. An act absolutely forbidden in photojournalism — and one that gives her incredible pleasure.
Spending days and nights in the darkroom, she continues her material game in the red room until she reaches maximum satisfaction, until she fulfills her meaning and squeezes her idea dry. It is characteristic of her work that she manages to give bodies and their relationships with the world the aspect of a surreal collage. She multiplies, erases, masks, and fries. She acts without fear or sentimentality.
Illuminated by a flash of thought, she begins, predatory, to search for the form and the vessel that will carry her idea, so that she can bring it to life.
One incident captures the essence of Stamatova’s devotion. For several years she waited to find a burned-out house in which to realize one of her fixed ideas. Then a friend told her that there had been a fire in her neighborhood — and Dejana fluttered with joy. (The butterflies of the heart are a dangerous species of insect.)
That is Dejana: manic and absorbed, capable of following the movements of her plastic morality. Unbearably philosophical and visually virtuosic.
Her artistic and photographic work reprocesses the sensations and receptors of the viewer’s perception at the time. She is the shock that creates new neural connections.
She places the body as a natural object that everyone has the right to investigate and inhabit, to come to know themselves through it.
She reveals the possibilities of the infinite within the mortal while it is still alive, and its mutable nature.
Enemy of Stones!
In 1976, she held her first exhibition, Just a Woman, at Sofia Theatre. From that moment on, she accepted that there would always be a red dot on the back of her head.
The exhibition life of her art became a political struggle against censorship. Her exhibitions were repeatedly closed down and sabotaged, even abroad. Whenever she traveled outside the country, she was assigned a tail — quite a solid compliment from the State Security.
Her first nude exhibition in Budapest, in 1978, was locked up for ridiculous reasons. Then, in May 1981, under the auspices of Pirinfoto, she opened Just a Woman for the second time, this time in Blagoevgrad.
The following day, only her exhibition hall was locked.
After arguing with the ladies who held the keys, she reached the manager and asked him the essential question:
WHY?
The answer was brilliant, and you are not ready for it:
“…there was some military unit with soldiers who would supposedly rush over. They did not rush over, but they supposedly would, as soon as they found out about such an exhibition. And since they did not understand art, unlike this director, they would not have been able to understand it correctly. So, to protect me from the exhibition being misunderstood, they locked it.”
Stamatova’s photography is not afraid of visually translating heavy verbal messages, of altering reality or adding to it. It strips the load-bearing structure of existence bare: love, loss, motherhood, family…
She is not limited to the female nude, of course. It is easier for her to photograph women — she is a woman herself. With men, there is a different dynamic, a completely different sensation. Their physical positioning in space carries a different energy, but she does not ignore their beauty or their function.
She often depersonalizes masculinity and allows particular male body parts to speak instead of relying on the usual phallic references. She likes photographing the male torso and muscular bodies. She enjoys ironizing excessive masculinity and melting down the meaning of the functions of the male body.
She is not afraid to portray the man as a father — present and functioning.
Family relationships are no strangers to the photographer’s work either. She enjoys spending time with her models’ children and often includes them in her photographs. The thin, fragile substance from which children seem to be made gives the images a distinctly Proustian resonance.
As an object, their figures play the role of the clock and of time, of the flexibility of human nature.
Dejana’s nude photography demonstrates, almost physically, how much comfort there is in nakedness — not only of the body, but of the soul and of human relationships.
There is still little information about Dejana Stamatova today. The material available on her is sparse and repetitive. I managed to find the book The Photography of Dejana Stamatova, Sofia, 2007 — an interview by Nora Angelova from 1997 — which is out of print everywhere.
The magazine Sledva, the New Bulgarian University journal of humanities and arts, issue 27, 2007, was also useful.