Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Животът на знаците
Често тестваме живостта на заобикалящото ни, като му приписваме възможността да се съмнява. Едва тогава то става близко до нас и започваме да се възползваме от неговите простори. За да стане това възможно ние активираме процеси на прехвърляне и отхвърляне на знание, доминиращи и наложени смисли, окупиращи безпощадно преживяванията ни. Неотложен е погледът назад; това назад започва да се гъне и противи, защото е свикнало да бъде неприкосновено. Едно от най-големите удоволствия в живота е промяната на миналото, но не в смисъл на фалшифициране, а в такъв на огряване, разширяване и приемане.
Върху тези процеси на отваряне задната врата на миналото, една нестабилна носталгия и опит за потенциално различно бъдеще стъпват и хореографските творби на Александар Георгиев (Сев.Македония/Испания/Швеция). Неговата нежна и настоятелна непримиримост експонира аналните политики в интелектуална и въображаема среда, която набира инерция в непознат цвят и кара зрителя да се чувства некомфортно на правилните места, но в същото време проявява търпение към неговото преоткриване. Работата на Александар обременява зрителя с мисли за телесна демокрация, отхвърляне на властови модели, които работят единствено в сляпа бинарност, игнорираща възможността за удоволствие в нюанс и функционалност извън репродуктивните способности.
Неговите перспективи предлагат действително съвременен, триизмерен, внимателен, но и експлозивен подход към дестабилизиране на логиката на деспотични знаци, които безсрамно навигират животите на желанията и телата ни.
Боравене с език
Atrás е хореографско соло, фокусиращо се върху задната част на тялото от деколониална и антикапиталистическа гледна точка както артистично, така и наративно. В него Александар Георгиев продължава работата, която започва през 2018 г., като активно изследва телата отзад. За Atrás, той работи заедно с изследователя Славчо Димитров, който създава лекционен спектакъл по темата. Неговата лекция “Анални тела/ Анални политики” се събира в 15 страници теоретични препратки и предложения за виждането, приемането и самодостатъчността на телата вътре и извън пола и сексуалността.
Неговата лекция приема статут на демонстрация, която бива прочетена през хореографския наратив на Александар, като използват комбинация от движение и прожекция. Разделена на четири части: “Фингъринг”; “Отсичане на главата на краля”; “Разбиване на фалоса: Към анална политика” и “Антисоциалното великолепие на отхвърлянето”, тя ни превежда през различни видове възбуди… на раздразнението и дискомфорта, на невъзможността и тревогата, на нечестното отхвърляне, което несъзнателно преживяваме всеки ден в собствените си желания и подбуди. Изключително интересно е поставена идеята за самопритежанието и господството над телата, унизената женственост и хоризонтални и вертикални символи на власт.
Текстът бива раздаден предварително преди спектакъла и е интересно да се сравни оригиналът на английски и преводът на български от Ида Даниел. Тук можем да забележим трудността в превода на структури, които не намират подходящ израз в контекста на езика, и затрудненото му възприемане на български.
В началото лекцията задава поетичен, а после строго теоретичен тон, който приключва с рязка политическа смяна в усещанията за главна тема и ос, която все пак остава политизирането на ануса и възстановяването на функцията му на орган на желанието.
По време на прочита Александар, обвит в голотата си, превежда пасажи в движенчески материали, отговарящи за всяка глава от лекцията, което заедно с прожекцията на видеоматериали на стената зад тях, създава усещане за формат на упражнение. Димитров е облечен в черен костюм, който оставя само задната му част на показ, заедно с други по-малки изрязани кръгове по краката и ръцете. Отново се постига усещане за нормалност чрез хипнотизация и време за приемане.
“Така изглежда тялото ви, докато говорите, независимо какво казвате, вашият анус е там.“
Усеща се приятно изградена динамика на пренасочване на вниманието от думи в образи, чрез взаимовръзката на говорещия анус и неговия интерпретатор, зрителят има възможност да почувства принадлежност и спокойствие в определени моменти, но това не го кара да се чувства добре. Важно е да се отбележи именно това –-този спектакъл нюансира акта на приемането като действие чрез узнаването на много неприятни действителни факти. Той има за цел да размрази мислите, които са потиснати от срам, и и да отметне унижението от “мръсните” желания.
Успява ли обаче езикът, затворен в клетката на собствените си недостатъци, да стигне до по-широк процес? Дори този текст е страхотна мъка, а както казва и Славчо Димитров За неговият лекционен материал: “…истинска болка в задника”. Трудно е да се довериш на усещанията си, а не да блъскаш философски идеи една след друга.
В този контекст бих казала, че ми е трудно да доловя в какъв етап от “куиър историята” сме и кое я движи напред, кои комбинации забиват важните карфици с червени главички в материята на времето. Тук е хубаво да си припомняме цитата на Рьоне Шар, “Човешката история е дългата последователност от синоними на една и съща дума. Да ѝ се противоречи е наш дълг.”.
Atrás
Хореографският труд, който разглеждаме, прави най-силно впечатление в борбата му с хоризонталите и вертикалите на властовите отношения. Продължава се линията на безлицевото, отхвърлило хетеронормативния наратив тяло, което показва и доказва способностите си в едно леко враждебно пространство, което предварителната лекция е създала. Солото започва с интересна прелюдия на музика с антично звучене и обливането със светлина на тялото като статуя, което маркира някакъв вид начало, датиращо в античността. През цялото време Александар се движи сякаш в борба. Тази негова работа се характеризира с много по-ясни отчетливи знаци на съпротива в класическият ѝ смисъл. Неговото желание да разшири процепи, да върти свредла, докато не пробие повърхността. Човек от публиката направи много интересна аналогия с динамиката и напрежението в бикоборството, което още по-силно засили усещането за времева хронология.
Движенията на тялото носеха усещането за мъчение и тревожност, обтегнатост и търсене на спокойствие, които се ритмуваха с точки на предаване и приемане на догонилата сянка. Важен елемент бе отблъскването – изтласкването от плоскостта, откъсването на тялото от дефиницията за погнуса, опитите за придобиване на нови описания за пасивното вертикално. След представянето на вече познатите ни епохи и успешното свързване на понятия се появи акцентът за новото. Усещаше се развиването на идеята за скритото тяло и опита му да излезе отвъд, където го чака едно безкрайно сиво, в което то ще трябва да наименува света наново с любов и изобретателност. Акцентираше се именно на раждането на нови смисли и пренаписването на минало, което не е предадено в цялост. Тялото на сцената агитираше и търсеше помощ, но със сигурност не бе в безизходица; то се движеше през периоди на историята със заряд от недоволството и неудобството, които сегашната му позиция във времето произвеждаха. Краят на солото успя да премине във форми, навяващи усещане за трансхуманизъм и необходимостта от прекрачване на определен вид неработеща етика.
В крайна сметка Atrás не предлага утешително разрешение, нито чиста теоретична победа. То по-скоро настоява за продължителност на напрежението — за състояние, в което мисълта и тялото остават леко разтворени, леко неудобни, но и по-възприемчиви. Генерално работата на Александар Георгиев е метод за разместване на координатите на гледане, който оставя зрителя в една продуктивна несигурност. Именно в това колебливо пространство между срам, съпротива и въображение Atrás намира своята най-силна политическа и поетична форма.
EN ///
A Phenomenology of the Back
The Life of Signs
We often test the aliveness of what surrounds us by granting it the possibility of doubt. Only then does it become close to us, and we begin to make use of its expanses. To make this possible, we activate processes of transferring and rejecting knowledge, dominant and imposed meanings that mercilessly occupy our experiences.
An urgent gaze is turned back; this back begins to bend and resist because it has grown accustomed to being untouchable. One of life’s greatest pleasures is changing the past — not in the sense of falsifying it, but in illuminating it, expanding it, accepting it.
It is upon these processes of opening the back door of the past, of unstable nostalgia and attempts at a potentially different future, that the choreographic works of Aleksandar Georgiev (North Macedonia/Spain/Sweden) are built.
His gentle yet insistent refusal exposes anal politics within an intellectual and imaginative environment that gathers momentum in an unfamiliar color, making the viewer uncomfortable in precisely the right places while, at the same time, remaining patient with their process of rediscovery.
Aleksandar’s work burdens the viewer with thoughts of bodily democracy, of rejecting power structures that operate exclusively through blind binaries, ignoring the possibility of pleasure in nuance and of functionality beyond reproductive capacity.
His perspectives offer a genuinely contemporary, three-dimensional, attentive yet explosive approach to destabilizing the logic of despotic signs that shamelessly navigate the lives of our desires and bodies.
Working with Language
Atrás is a choreographic solo focusing on the back of the body from a decolonial and anti-capitalist perspective, both artistically and narratively.
In it, Aleksandar Georgiev continues the work he began in 2018, actively investigating bodies from behind.
For Atrás, he works together with researcher Slavcho Dimitrov, who creates a lecture-performance on the subject. His lecture, “Anal Bodies / Anal Politics,” unfolds across fifteen pages of theoretical references and propositions for seeing, accepting and understanding the self-sufficiency of bodies within and beyond gender and sexuality.
His lecture takes on the status of a demonstration, read through Aleksandar’s choreographic narrative using a combination of movement and projection.
Divided into four parts — “Fingering”; “Decapitating the King”; “Breaking the Phallus: Towards an Anal Politics”; and “The Antisocial Splendor of Refusal” — it guides us through different kinds of arousal: the arousal of irritation and discomfort, of impossibility and anxiety, of unfair rejection that we unconsciously experience every day within our own desires and impulses.
The idea of self-possession and sovereignty over the body, of humiliated femininity and of horizontal and vertical symbols of power, is articulated with particular interest.
The text is distributed before the performance, and it is interesting to compare the English original with Ida Daniel’s Bulgarian translation. Here, we can observe the difficulty of translating structures that have no adequate expression within the context of another language, as well as the difficulty of receiving them once translated into Bulgarian.
At first, the lecture establishes a poetic tone, then shifts into a strictly theoretical one, before ending with an abrupt political transformation of the central subject and axis — which nevertheless remains the politicization of the anus and the restoration of its function as an organ of desire.
During the reading, Aleksandar, wrapped in his nakedness, translates passages into movement material corresponding to each chapter of the lecture. Together with the video material projected onto the wall behind them, this creates the sensation of an exercise.
Dimitrov is dressed in a black suit that leaves only his back exposed, along with several smaller cut-out circles across his legs and arms.
Once again, a sense of normality is achieved through hypnotization and through allowing time for acceptance.
“This is what your body looks like while you are speaking, regardless of what you are saying: your anus is there.”
There is a pleasantly constructed dynamic of redirecting attention from words towards images. Through the relationship between the speaking anus and its interpreter, the viewer is given the possibility of feeling belonging and calm at certain moments — but this does not make them feel good.
This is important to note: the performance nuances the act of acceptance as an action through the recognition of deeply unpleasant facts.
It aims to thaw thoughts suppressed by shame and to remove the humiliation from “dirty” desires.
But can language, trapped inside the cage of its own shortcomings, reach a broader process?
Even writing this text is an extraordinary struggle. As Slavcho Dimitrov says of his lecture material: it is “…a real pain in the ass.”
It is difficult to trust one’s sensations rather than simply hurl philosophical ideas one after another.
In this context, I would say that I find it difficult to grasp at what stage of “queer history” we are, and what is moving it forward; which combinations are driving the important red-headed pins into the material of time.
Here it is useful to remember René Char:
“Human history is the long sequence of synonyms for the same word. To contradict it is our duty.”
Atrás
The choreographic work we are considering makes the strongest impression in its struggle with the horizontals and verticals of relations of power.
It continues the trajectory of the faceless body that has rejected the heteronormative narrative, demonstrating and proving its abilities within a slightly hostile space created by the preceding lecture.
The solo begins with an intriguing prelude of music with an ancient quality, while light washes over the body like a statue, marking a kind of beginning that reaches back into antiquity.
Throughout the performance, Aleksandar moves as if engaged in a struggle.
His work is characterized by much clearer, more legible signs of resistance in its classical sense: the desire to widen cracks, to keep turning the drill until the surface finally breaks.
Someone in the audience made a very interesting analogy with the dynamics and tension of bullfighting, which intensified the sense of temporal chronology even further.
The movements of the body carried sensations of torment and anxiety, tension and the search for calm, rhythmically punctuated by moments of surrender and acceptance of the pursuing shadow.
An important element was repulsion — the pushing away from the plane, the body breaking away from the definition of disgust, the attempts to acquire new descriptions for the passive vertical.
After the presentation of the eras already familiar to us and the successful linking of concepts, the emphasis shifted towards the new.
One could feel the development of the idea of the hidden body and its attempt to move beyond itself, where an endless grey awaits it — a space in which it will have to name the world anew, with love and inventiveness.
The emphasis was precisely on the birth of new meanings and the rewriting of a past that was never transmitted in its entirety.
The body on stage was agitating and asking for help, but it was certainly not helpless. It moved through periods of history carrying the charge of dissatisfaction and discomfort produced by its present position in time.
The ending of the solo managed to move towards forms evoking transhumanism and the necessity of crossing beyond a particular kind of dysfunctional ethics.
Ultimately, Atrás offers neither a comforting resolution nor a clean theoretical victory.
Instead, it insists upon the persistence of tension — upon a state in which thought and body remain slightly open, slightly uncomfortable, but also more receptive.
In general, Aleksandar Georgiev’s work is a method for shifting the coordinates of looking, leaving the viewer within a productive uncertainty.
It is precisely in this hesitant space between shame, resistance and imagination that Atrás finds its strongest political and poetic form.