Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Интервю с Станка Калчева .
Нюхът за доброто прекарване ни води при номинираната за Икар 2026 Станка Калчева – актриса и режисьор, която намира в театъра дом. Дори след ремонти, пожари и празни зали, тя ни разказва за интуицията на артиста, талантът, който няма пол и театърът, който е едновременно истина и илюзия.
Как разбирате, че някоя роля е за Вас или не? На какво се доверява актьорът, когато изучава един персонаж, колко жив го оставя да бъде?
С. К. На първо място поставям интуицията си, когато чета определен текст, връзката с дадена роля е интуитивна. После следват анализа и подхода към нея.
Във всеки човек има различни проявления на други хора, при актьорите това е умножено по сто. А една роля предполага много възможности за интерпретиране. Важно е коя ще избереш – която е най-близко до теб или най-далеч. Винаги съм предпочитала второто, тъй като пътят е по-дълъг и по-интересен.
Кое Ви настървява да режисирате? Как се наслояват образите, когато и играеш, и режисираш?
С. К. Нищо не ме настървява, просто режисурата е една територия, в която бях изкушена да навляза от чисто любопитство. Работих с прекрасни колеги, които повярваха в моята драматизация и беше радост да сме заедно в един процес, който за щастие има успех. Много различно е, защото като режисьор ти си координатор, който събира всички компоненти в един спектакъл. Ето защо, не си позволих да играя в представление, което правя. Имах нужда от тази дистанция, за да виждам цялата картина.
Кое Ви е накарало да останете в Младежки театър „Николай Бинев“ ? Какво магия притежава той, която другите нямат?
С. К. Дойдох в Младежкия театър след конкурс. Театърът тогава играеше в Студентския дом, тъй като сградата на Дондуков беше в ремонт, който продължи много мъчителни години. Струва ми се, че изпитанията и вярата, че ще го има този театър, някак ни свързваше здраво. Минахме през какво ли не, от празните салони през 90-те, до пожара. И въпреки всичко направихме много силни представления. Да не изброявам и всички прекрасни, талантливи хора, които срещнах и от които съм се учила на професионална етика. И обичта, която ми дадоха… Всички тези обстоятелства ме свързват силно с този театър, който с основание наричам мой, моят театър.
Как се противопоставяте на архетипите за женски образи, написани от мъже?
С. К. Не се противопоставям, допринасям каквото мога с женската си интуиция. Талантът няма пол. Ако нещо е написано добре, плътно, талантливо, какво значение има дали авторът е мъж или жена.
Какво диктува театралния живот на столицата?
С. К. Към днешния ден, не мисля, че има какъвто и да е диктат. Столичния афиш е толкова разнообразен, че ми е трудно да забележа нечие доминиране. Театрите вече имат доста специфичен облик и своя публика, която е свободна в избора си какво да гледа.
Актьор или текст. Кое е по-важно на българския театър в момента?
С. К. Всеки може да съществува отделно, но заедно са неотделна част от създаването на един вълнуващ спектакъл.
Каква отговорност чувствате, че носите като артист? Как избирате каузите, които са важни?
С. К. Отговорностите, които нося, като човек са отговорностите, които имам и като актриса. Не мисля, че могат да се разделят, защото името ми стои зад тях. С провокативния си характер, театърът сам по себе си е кауза, тъй като поставя важни за живеенето ни проблеми и въпроси.
Театърът, със своите изразни средства винаги изразява позиция.
Едно нещо, което все още не можете да разберете за театъра?
С. К. Много неща не разбирам. Например, как може да е едновременно истина и илюзия. Също – тайната връзка между зрител и актьор. Тази обща енергия. Както и способността му, в зависимост от контекста, да дава на всяко нещо различен смисъл. Да не говорим, че е неповторим…
Как си представяте коридорите на театъра, когато всичко един ден ще стане друго? Афиши, костюми и гардероби, лица и врати?
С. К. Когато всичко стане друго… Каквото и да е това, винаги ще има една светлина, под която ще стои някой, за да каже нещо на другия, който стои в тъмното.
EN ///
Stanka Kalcheva: A Light Beneath Which Someone Will Stand to Say Something to the One Standing in the Dark
Text written for the print edition of PROGRAMATA magazine, 2025
Interview with Stanka Kalcheva
A nose for a good time leads us to Stanka Kalcheva, nominated for the Ikar 2026 Award — an actress and director who has found a home in theatre. Even after renovations, fires, and empty auditoriums, she tells us about an artist’s intuition, talent that has no gender, and theatre as something that is at once truth and illusion.
How do you know when a role is meant for you — or not? What does an actor trust when studying a character, and how much life do you allow them to have?
S. K. First and foremost, I trust my intuition when I read a particular text. The connection with a role is intuitive. Then come the analysis and the approach to it.
There are different manifestations of other people within every person; in actors, this is multiplied a hundredfold. And every role opens up many possibilities for interpretation. What matters is which one you choose — the one closest to you, or the one furthest away. I have always preferred the latter, because the journey is longer and more interesting.
What makes you want to direct? How do images and characters accumulate when you are both acting and directing?
S. K. Nothing makes me want to, exactly. Directing is simply a territory I was tempted to enter out of pure curiosity. I worked with wonderful colleagues who believed in my dramatization, and it was a joy to be together in a process that, fortunately, has been successful.
It is very different, because as a director you are a coordinator who brings all the components of a performance together. That is why I did not allow myself to act in a production I was directing. I needed that distance in order to see the whole picture.
What made you stay at the Nikolay Binev Youth Theatre? What kind of magic does it possess that the others don’t?
S. K. I came to the Youth Theatre after an audition. At the time, the theatre was performing at the Student House because the building on Dondukov Boulevard was undergoing renovations, which dragged on for many painful years.
It seems to me that the hardships and the belief that this theatre would survive somehow bound us tightly together. We went through everything — from the empty auditoriums of the 1990s to the fire. And despite it all, we made some very strong performances.
And that’s without even mentioning all the wonderful, talented people I met there, from whom I learned professional ethics. And the love they gave me… All these circumstances have tied me deeply to this theatre, which I have every right to call mine — my theatre.
How do you resist the archetypes of female characters written by men?
S. K. I don’t resist them. I contribute whatever I can with my female intuition. Talent has no gender. If something is written well, fully, with talent, what difference does it make whether the author is a man or a woman?
What dictates the theatrical life of the capital?
S. K. As of today, I don’t think there is any kind of dictate. The theatre listings in the capital are so diverse that it is difficult for me to see anyone dominating. The theatres now have quite distinctive identities and their own audiences, who are free to choose what they want to see.
Actor or text. Which matters more to Bulgarian theatre at the moment?
S. K. Each can exist separately, but together they are an inseparable part of creating an exciting performance.
What responsibility do you feel you carry as an artist? How do you choose the causes that matter to you?
S. K. The responsibilities I carry as a person are the same responsibilities I have as an actress. I don’t think they can be separated, because my name stands behind them.
With its provocative nature, theatre itself is a cause, because it raises issues and questions that matter to the way we live.
Through its means of expression, theatre always takes a position.
What is one thing about theatre you still cannot understand?
S. K. There are many things I don’t understand. For example, how it can be truth and illusion at the same time. Also — the secret connection between audience and actor. That shared energy. And its ability, depending on the context, to give everything a different meaning. Not to mention the fact that it is unrepeatable…
How do you imagine the corridors of the theatre when, one day, everything will become something else? Posters, costumes and wardrobes, faces and doors?
S. K. When everything becomes something else… Whatever that may be, there will always be a light beneath which someone will stand to say something to the other person standing in the dark.