Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Закъснението е времето, необходимо на света да стане осезаем – важното е, че пролуката на закъснението не е липса, а продуктивна междина, която осигурява терен за борба с автоматизмите и ни подхлъзва в извратено и свръхинтересно търсене на истина.
„Нестабилен баланс“ е изложба, представяща фрагментирани художествени практики и сетивни самообучения на българския хореограф и танцьор Мария Кефирова (1975 г. – 2025 г.). Курираната от Владия Михайлова експозиция в галерия „КУБ-Топлоцентрала“ е своеобразен граматически речник на една от най-силно концептуалните артисти в сферата на съвременния танц, творили междуконтинентално. Изложбеният дизайн (Виктория Стайкова) и кураторският наратив си партнират интензивно, отваряйки поле на потенциалности, отношения и диалог между визуалните и сценичните изкуства.
Архитектура на вниманието
Мария Кефирова (1975 г. – 2025 г.) е хореограф и изпълнител, роденa в София, но базирана в Монреал, Канада. Началото на 90-те тя започва да развива своята изпълнителска практика между Европа и Северна Америка, като първоначално работи като изпълнител в сътрудничество с различни международни хореографи и трупи, а след това поема по изследователския си път. През 2012 г. една от най-престижните програми за перформативни изкуства – „DasArts“ в Амстердам. Тя самата споделя, че голямо артистично влияние върху нея оказват артисти като Вельо Горанов, Александър Илиев, Беноа Лашабмр, Хосе Навас Криса Паркинсън, а в периода 2000 – 2009 г. изследва мексиканското буто и шаманизъм, като е силно впечатлена от Диего Пиньон.
В своята изследователска практика Кефирова проявява огромен афинитет към визуалните изкуства и работата с физически обекти. Това като че ли ѝ позволява да изгради някаква структура, в която да започне да управлява възприятията и да създава портали на сгъстяване на времеви пластове, в които да надниква като в кладенец. Тя постоянно се бори да докаже, че тук има това, което го няма. Разглеждайки поведението на артиста в работата му, се навеждам на мисълта, че ако имаше „Министерство на истината“, Мария щеше да е „нежен агент“ – опитващ се постоянно да разобличи чрез огромна дискретност и плавност невидимото. Това, което съм нарисувала като нейн съдържателен портрет, наподобява човек, който е безмерно сдържан, самотен и подозиращ, тих и стремглав и в тази си позиция доста нелеп, но в един много приятен смисъл. Мария Кефирова се опитва през цялото време да създава системи, в които да контролира параметрите, но не и произвеждането на смисъл. Част от творенията ѝ сякаш са базирани изцяло на нейните своевременни предусещания, които я пазят от линейното осъществяване на реалността. Движенческата ѝ практика минава много през отлагането и e в опозиция на непрестанното автоматично движение.
Кефирова изпробва реалността чрез записване върху различни плоскости – видео, звук, хартия. Тя се стреми към самопровокация и издебване на нещо още неоформено, което да доведе до оттичане на някакъв вид значение. Забелязва се непрестанният опит да сe отворят пролуки на афекта – да улови някакъв предезиков интензитет. Кефирова изгражда своя архитектура на вниманието, която се опитва постоянно да слива и разделя понятията за вътрешно и външно и се стреми към произвеждане начин на възприятие, но и неизбежно създава кожата на картини и образи.
Колебание и възприемане
Изложбата „Нестабилен баланс“ (30 април – 31 май 2026г., КУБ-Топлоцентрала) излага художествените системи на артиста Мария Кефирова, като ориентира зрителя в това, че тя използва визуалното като поле на предварително разиграване и развиване на интердисциплинарни естетики.
Екипът на изложбата твърди, че подредбата на избраните артефакти има нелинейна структура, която отговаря огледално на работата на Кефирова, но това не е точно така. Наблюдателите са въведени в доста последователен свят на практики, но не биват изоставени на бойното поле на изследователските дейности. Те са преведени през процесите внимателно, като крайната точка, в която кулминира смисълът, са откъси от финални художествени изяви на Кефирова – прожекции на части от три нейни представления.
Това, което е показано в изложбеното пространство на белия куб, са девет творби, сред които видеа, звукозаписи, рисунки и обекти. Изложбата е времеемка, но не изморителна и, както може да се подразбира – много телесна. С особено внимание е подходено към разположението на творбите вътре в галерията - изложбата има силно инсталационно присъствие, в което всички творби активно взаимодействат една с друга, запазвайки процесуалния характер на творчеството на артиста.
Наблюдение от втори ред
Много фино е изтъкано усещането за „наблюдение на наблюдаващия“ или вторичен ред на наблюдение. Посетителите на пространството са неминуемо въвлечени във философията, която стои зад създаването на този набор от инструменти за изследване. Ние – като хора, които гледат изложбата, ставаме активна демонстрация на самите мисловни пътеки на Кефирова. Ставаме част от екосистемата на погледа, строежа на зрителното поле и конструкциите на възприемане и възприятие.
Това бе и причината да спомена по-горе естественото линеарно подреждане. След участие в самите процеси и ставайки къде съзнателно, къде не част от изложбата, ние завършваме, гледайки представленията на Мария Кефирова, където всичко случващо се ни се струва естествено и поради това интересно, което прави нейната изследователска практика неразделна от финалния ѝ художествен продукт в контекста на показаните творби.
Забавно би било да се обърнем дори към логиката на Никлас Луман: наблюдението вече не е насочено директно към обекта, а към начина, по който друг наблюдател го възприема. Постепенно започваме да осъзнаваме собственото си участие в акта на гледане. Тази рефлексивна ситуация разколебава стабилността на зрителската позиция и поражда усещане за лиминалност — трептене между присъствие и отсъствие, между наблюдаващ и наблюдаван. Точно в това аз намирам този “нестабилен баланс“, в тази много невидима комплексна конструкция.
Сигурна съм, че Мария наблюдава скришно отнякъде и се забавлява искрено.
Изложбата представя произведенията CORPS RELATIONS (2010), WOWnuts (2011), TOUCHING (2014–2020), SOME POINTS (2020), SOUNDSEEING (2021), BACKS BOXES TOWELS (2021), THE BEACH AND OTHER STORIES (2023), THE NUTCRACKER (2014), както и сериите Звукови рисунки (Sound Drawings), Tапети (Wallpapers) и WHAT BINDS US TOGETHER. Куратор на изложбата е Владия Михайлова, ръководител на отдел „Визуални изкуства“ в РЦСИ Топлоцентрала, със съдействието на Мира Тодорова. Визията и изложбеният дизайн са дело на Виктория Стайкова, а експозиционната реализация е на Мартин Пенев. Екипът отправя благодарности към Мира Няголова за предоставените материали за изложбата.
EN///
THE GAP OF AFFECT. The Case of Maria Kefirova
Selected text in a competition for art criticism at the Goethe-Institut Bulgaria and the Cultural Center of Sofia University. 2026
Delay is the time the world needs in order to become tangible — what matters is that the gap of delay is not an absence, but a productive interval that provides terrain for resisting automatisms and slips us into a perverse and intensely compelling search for truth.
“UNEVEN BALANCE” is an exhibition presenting fragmented artistic practices and sensory self-trainings by the Bulgarian choreographer and dancer Maria Kefirova (1975–2025). Curated by Vladiya Mihaylova, the exhibition at Gallery CUBE–Toplocentrala functions as a kind of grammatical lexicon of one of the most conceptually rigorous artists working in the field of contemporary dance across continents. The exhibition design (Viktoriya Staykova) and the curatorial narrative collaborate closely, opening a field of potentialities, relations, and dialogue between the visual and performing arts.
Architecture of Attention
Maria Kefirova (1975–2025) was a choreographer and performer born in Sofia and based in Montreal, Canada. In the early 1990s, she began developing her performative practice between Europe and North America, initially working as a performer in collaboration with various international choreographers and companies before embarking on her own path of research. In 2012, she took part in one of the most prestigious programmes in the performing arts, DasArts in Amsterdam. Kefirova herself shared that artists such as Velio Goranov, Alexander Iliev, Benoît Lachambre, José Navas, and Chrysa Parkinson exerted a major influence on her work, while between 2000 and 2009 she explored Mexican Butoh and shamanism, deeply impressed by Diego Piñón.
In her research practice, Kefirova demonstrated a profound affinity for the visual arts and for working with physical objects. This seemed to allow her to construct a certain framework within which she could begin to manage perception and create portals where temporal layers condensed — portals she could peer into as though into a well. She constantly struggled to prove that what is absent is, in fact, present. Observing the artist’s behaviour in her work, I am led to think that if there were a “Ministry of Truth,” Maria would have been a “gentle agent” — someone constantly attempting, through immense discretion and fluidity, to expose the invisible. What I have sketched as her conceptual portrait resembles a person infinitely restrained, solitary, and suspicious; quiet yet impetuous, and in this position somewhat absurd, though in the most endearing sense. Maria Kefirova continuously sought to create systems in which she could control the parameters, but not the production of meaning itself. Some of her works appear to be based entirely on her timely premonitions, which shielded her from the linear unfolding of reality. Her movement practice passes insistently through postponement and stands in opposition to ceaseless automatic motion.
Kefirova tested reality by recording onto different surfaces — video, sound, paper. She strove toward self-provocation and the ambush of something still unformed, something capable of releasing a certain kind of meaning. One perceives a continuous attempt to open gaps of affect — to capture a pre-linguistic intensity. Kefirova constructs her own architecture of attention, one that persistently seeks both to merge and to separate the notions of interior and exterior, striving to produce modes of perception while inevitably also generating the skin of images and appearances.
Hesitation and Perception
The exhibition “UNEVEN BALANCE” (30 April – 31 May 2026, KUB–Toplocentrala) presents the artistic systems of Maria Kefirova, orienting the viewer toward the understanding that she used the visual as a field for rehearsing and developing interdisciplinary aesthetics.
The exhibition team claims that the arrangement of the selected artefacts follows a nonlinear structure mirroring Kefirova’s own practice, yet this is not entirely the case. Visitors are introduced into a remarkably coherent world of practices, though they are never abandoned on the battlefield of research processes. They are guided carefully through these processes, the culminating point of meaning emerging in excerpts from Kefirova’s final artistic statements — projections of fragments from three of her performances.
What is shown within the white cube of the exhibition space are nine works, including videos, sound recordings, drawings, and objects. The exhibition demands time, though never exhausts, and, as one might expect, it is deeply corporeal. Particular care has been given to the positioning of the works within the gallery: the exhibition possesses a strong installation-based presence in which all the works actively interact with one another while preserving the processual character of the artist’s practice.
Second-Order Observation
The sensation of “observing the observer,” or second-order observation, is woven with remarkable subtlety throughout the exhibition. Visitors to the space inevitably become implicated in the philosophy underlying the creation of this set of investigative tools. We — as those viewing the exhibition — become an active demonstration of Kefirova’s own mental pathways. We become part of the ecosystem of the gaze, of the construction of the visual field, and of the mechanisms of perception and apprehension.
This was also the reason for my earlier remark regarding the exhibition’s natural linearity. Having participated in the processes themselves and having become, consciously or not, part of the exhibition, we arrive at the performances of Maria Kefirova, where everything unfolding before us appears natural and therefore compelling. In this sense, her research practice becomes inseparable from the final artistic product within the context of the works presented.
It would even be amusing to turn to Niklas Luhmann’s logic here: observation is no longer directed toward the object itself, but toward the way another observer perceives it. Gradually, we begin to recognise our own participation in the act of looking. This reflexive situation destabilises the solidity of the spectator’s position and generates a sense of liminality — a trembling between presence and absence, between observer and observed. It is precisely here that I locate this “unstable balance”: within this profoundly invisible and complex construction.
I am certain that Maria is watching secretly from somewhere, and sincerely enjoying herself.