Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Пълен ужас и разкош е да снимаш в цвят – да успееш да уловиш света, преди да се е преоблякъл и сменил разсъдъка си в друг нюанс. Обикновеното блести по-силно от невероятното – но кой тук бие камбаната и казва кое какво е и защо е? Цветът изисква търпение и огромна ловкост, защото самият той е нелеп и често се обърква; на него схванати челюсти не му прилягат.
Саша Елаж вече повече от 20 години успява да нагласи светкавицата си по посока на реалността – и да я превърне в сън. Самоук и семпъл, той разчита на обсебеност, движение и, всъщност – на вяра. В разговора ще прочетете как даденостите на обстоятелствата се превръщат във видения, запечатани завинаги; какво коства да изяждаш светлината – и защо най-важното е да бъдеш себе си.
Често казваш, че си искал да си художник, как подхождаш сега към рисуването?
С. Е. Никога всъщност не съм спирал да искам да рисувам. Просто открих друг начин. Фотографията за мен е рисуване със светлина. Камерата се превърна в моята четка. Не се опитвам да възпроизведа реалността — преосмислям я. Всяка снимка започва като картина в главата ми, изпълнена с жажда за цвят, емоция и малко хаос.
Как това знание и визия се превърнаха във фотография?
С. Е. Честно казано, дойде от разочарование. Не можех да нарисувам това, което виждах в главата си и имах в себе си. Но имах тази обсесия със светлината и, когато взех камера в ръка, всичко си дойде на мястото. Усетих го като нещо сурово, непосредствено. И изведнъж можех да кажа това, което исках и имах.
Започнал си на 24. Как изглеждаше експериментирането тогава?
С. Е. Беше хаотично. Красиво. Диво. Нямах представа какво правя, затова правех всичко. Снимах хора, които обичам, непознати, улици в 3 сутринта, хотелски стаи, празни столове. Ползвах евтини камери, счупени светкавици, изтекъл филм. Учех се, като се изгубвах. Всяка снимка бе малък бунт.
Как човек разбира, че е открил гласа и стила си, без да се изгуби в безбройните възможности?
С. Е. Не го намираш — той намира теб. Един ден се обръщаш назад и виждаш нишката, която минава през всичко. Това си бил ти.
Стилът обаче…
Той може да е капан. Щом нещо се превърне в стил, става клетка. Затова чупя собствения си ритъм, за да остана буден.
Не си учил в художествено училище. Какво е предимството и какъв е недостатъкът?
С. Е. Предимството е, че останах див. Никой не ми каза как да мисля, кого да цитирам. Нямах карта, успявах успешно да се изгубя и следователно качествено да се намеря след това. А недостатъкът… да, в началото се чувстваш невидим. Сякаш говориш на различен език, но е преодолимо.
Разказвал си как случайно си открил светкавицата и цвета — какво беше първото усещане, когато видя резултата?
С. Е. Бях поразен. Сякаш снимката се беше създала сама. Все едно вселената е поела контрол. Светкавицата не просто освети сцената — тя я преобрази. Превърна реалността в нещо електрическо, извънземно… тогава се пристрастих.
Използваш ли други източници на светлина освен светкавицата?
С. Е. Никога. Обичам да съм бърз, лек, подвижен. Доверявам се на хаоса. Ако светлината не работи — мърдам, чакам или оставям сенките да говорят. Искам да съм като призрак с камера.
Работиш без Photoshop или изкуствен интелект. Всичко, което виждаме, е направено в момента. Каква честност те води към този подход?
С. Е. Истинската магия е крехка. Колкото повече я манипулирам, толкова повече я губя. Искам моментът да диша сам. Без маски, без трикове. Само суровата среща между мен и света. Нужно ми е да е истинско — дори и несъвършено.
Мързелив към постпродукцията. Как мързелът те тласка към творчество?
С. Е. Той ме кара да уловя нещата на момента. Принуждава ме да се доверя на инстинкта. Търся грешки, изненади, нещо диво. Там живее магията. Никога не съм мързелив да създавам — работя непрестанно, обичам това, което правя. Но съм мързелив да поправям. Затова се стремя всичко да бъде силно още от началото.
Какъв е процесът ти след като снимката е направена? Как я превръщаш в отпечатък (принт)?
С. Е. Тогава забавям темпото. Работя с хора, на които имам доверие. Пробваме, докосваме хартията, слушаме как изображението иска да съществува. Един отпечатък (принт) е като заклинание. Трябва да се усеща правилно в ръцете — не просто да се гледа, а да се живее с него.
Истинският артист трябва да гладува. Възможно ли е изкуството да бъде безболезнено? Каква е обменната валута на това да хващаш реалността с обектива?
С. Е. Винаги има цена. Понякога е тишината, понякога вманиачаването. Друг път — това да бъдеш неразбран. Давам присъствието си, очите си, безсънните си нощи, а в замяна, понякога, Вселената ми позволява да уловя нещо невидимо.
Какво влияние ти оказва средата около теб и как тя оформя фотографията ти? Как си представяш, че стилът ти би се променил в друго място?
С. Е. Всичко би било абсолютно различно. Светлината, вятърът, миризмите, тишината, гласовете – всичко влиза в кадъра. Ако се преместя, работата ми ще диша различно. Погледът ще е все още мой, но сънят ще бъде друг.
Нека поговорим за сънищата ти – онези, когато спиш. Промениха ли се под тежестта на изкуството ти?
С. Е. Да. Сънищата ми са пълни със странни цветове, необичайна светлина, безкрайни небеса. Понякога сънувам снимки, които още не съм направил. Или спомени, които никога не са се случили. Мисля, че изкуството ми и сънищата ми се хранят едно друго.
Какво правиш със снимките, които си направил, но не си харесал?
С. Е. Пазя ги – като неуспешни заклинания. Понякога ме преследват. Друг път ме учат. Понякога отварям стара папка и изведнъж изображението проговаря. Времето е част от процеса.
Предстоящият ти проект Murmurations ( впечатляващо природно явление, при което стотици или хиляди скорци (или други птици) летят заедно, образувайки вълни и фигури в небето — като жива, движеща се скулптура. Името идва от звука, който се създава от многото размахващи се криле в полет.) . Какво означава за теб това явление?
С. Е. То е чиста поезия. Небето, което пише свой собствен език. Започнах да преследвам скорците по време на локдауна. Имах само един час навън. Използвах го, за да търся птици. Всеки ден. Превърна се в транс. В ритуал. В медитация в движение.
Чувстваш ли седа работиш по комерсиални проекти? Как запазваш своя почерк в такива сътрудничества?
С. Е. Казвам не на повечето предложения. Ако не ме докосва, не го правя. Ако някой се обърне към мен, трябва да знае какво правя. Не се променям. Не се преструвам. Ако не мога да остана верен на себе си — не си струва.
Линкове на които да следите и закупите работата на Саша:
http://sashaelage.com/
https://www.instagram.com/sashaelage/
EN ///
Shadows in the Sky, Endless Swans and Pink Horses with Fringes. The Life of Sasha Elage
Interview with Sasha Elage for OBSCURA MAG BULGARIA – May 21, 2025
It is both absolute horror and pure splendour to shoot in colour — to manage to catch the world before it has changed clothes and altered its state of mind into another shade. The ordinary shines more brightly than the incredible — but who is ringing the bell here and deciding what is what, and why? Colour demands patience and enormous dexterity, because colour itself is ridiculous and often gets confused; clenched jaws do not suit it.
For more than 20 years, Sasha Elage has managed to adjust his flash in the direction of reality — and turn it into a dream. Self-taught and unassuming, he relies on obsession, movement and, ultimately — faith. In this conversation, you will read about how the given circumstances of life turn into visions, captured forever; what it costs to eat light — and why the most important thing is to remain yourself.
You often say that you wanted to be an artist. How do you approach painting now?
S. E. I never actually stopped wanting to paint. I simply discovered another way. Photography, for me, is painting with light. The camera became my brush. I don’t try to reproduce reality — I rethink it. Every photograph begins as a picture in my head, filled with a thirst for colour, emotion, and a little chaos.
How did this knowledge and vision become photography?
S. E. Honestly, it came from frustration. I couldn’t paint what I saw in my head and carried inside me. But I had this obsession with light and, when I picked up a camera, everything fell into place. It felt raw, immediate. And suddenly I could say what I wanted to say and what I had inside me.
You started at 24. What did experimentation look like back then?
S. E. It was chaotic. Beautiful. Wild. I had no idea what I was doing, so I did everything. I photographed people I loved, strangers, streets at 3 a.m., hotel rooms, empty chairs. I used cheap cameras, broken flashes, expired film. I learned by getting lost. Every photograph was a small rebellion.
How does someone know they have found their voice and style without getting lost in the endless possibilities?
S. E. You don’t find it — it finds you. One day you look back and see the thread running through everything. That was you all along.
But style…
It can be a trap. Once something becomes style, it becomes a cage. So I break my own rhythm to stay awake.
You didn’t study at an art school. What is the advantage, and what is the disadvantage?
S. E. The advantage is that I remained wild. Nobody told me how to think, whom to quote. I had no map, so I managed to get properly lost and therefore properly find myself afterwards. And the disadvantage… yes, in the beginning you feel invisible. As if you’re speaking a different language, but it can be overcome.
You’ve spoken about accidentally discovering the flash and colour — what was the first feeling when you saw the result?
S. E. I was stunned. As if the photograph had created itself. As though the universe had taken control. The flash didn’t simply illuminate the scene — it transformed it. It turned reality into something electric, alien… that’s when I became addicted.
Do you use any other sources of light besides the flash?
S. E. Never. I like to be fast, light, mobile. I trust chaos. If the light doesn’t work — I move, I wait, or I let the shadows speak. I want to be like a ghost with a camera.
You work without Photoshop or artificial intelligence. Everything we see was made in the moment. What kind of honesty leads you towards this approach?
S. E. True magic is fragile. The more I manipulate it, the more I lose it. I want the moment to breathe on its own. No masks, no tricks. Just the raw encounter between me and the world. I need it to be real — even imperfect.
Lazy when it comes to post-production. How does laziness push you towards creativity?
S. E. It makes me capture things in the moment. It forces me to trust instinct. I look for mistakes, surprises, something wild. That’s where the magic lives. I’m never lazy when it comes to creating — I work constantly; I love what I do. But I’m lazy when it comes to fixing. So I try to make everything strong from the very beginning.
What is your process after the photograph has been taken? How do you turn it into a print?
S. E. That’s when I slow down. I work with people I trust. We try things, touch the paper, listen to how the image wants to exist. A print is like a spell. It has to feel right in your hands — not simply be looked at, but lived with.
A true artist must starve. Is it possible for art to be painless? What is the exchange currency for catching reality through a lens?
S. E. There is always a price. Sometimes it’s silence, sometimes obsession. Other times — being misunderstood. I give my presence, my eyes, my sleepless nights, and in return, sometimes, the Universe allows me to catch something invisible.
What influence does the environment around you have, and how does it shape your photography? How do you imagine your style would change somewhere else?
S. E. Everything would be completely different. The light, the wind, the smells, the silence, the voices — everything enters the frame. If I moved, my work would breathe differently. The gaze would still be mine, but the dream would be another one.
Let’s talk about your dreams — the ones you have while sleeping. Have they changed under the weight of your art?
S. E. Yes. My dreams are full of strange colours, unusual light, endless skies. Sometimes I dream of photographs I haven’t taken yet. Or memories that never happened. I think my art and my dreams feed each other.
What do you do with the photographs you’ve made but didn’t like?
S. E. I keep them — like failed spells. Sometimes they haunt me. Other times they teach me. Sometimes I open an old folder, and suddenly the image starts speaking. Time is part of the process.
Your upcoming project, Murmurations — a striking natural phenomenon in which hundreds or thousands of starlings (or other birds) fly together, creating waves and shapes in the sky like a living, moving sculpture. The name comes from the sound produced by all those wings moving in flight. What does this phenomenon mean to you?
S. E. It is pure poetry. The sky writing its own language. I started chasing starlings during lockdown. I only had one hour outside. I used it to look for birds. Every day. It became a trance. A ritual. A meditation in motion.
Do you feel strange when working on commercial projects? How do you preserve your signature in such collaborations?
S. E. I say no to most offers. If it doesn’t touch me, I don’t do it. If someone approaches me, they have to know what I do. I don’t change. I don’t pretend. If I can’t remain true to myself — it’s not worth it.
Follow Sasha’s work and purchase his photographs:
https://www.instagram.com/sashaelage/