Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
А ти откъде пристигаш? ¹
Хората задават този въпрос, за да намекнат на чуждия, че е чужд… или поне така ни се струва, когато се чувстваме чужди на себе си. От там тръгва и нашият фотограф, но по една сравнително неочаквана орбита. Оттласквайки контрола от себе си, тя се оставя субектите ѝ да я наливат с информация и да я интерпретират, правейки я органична част от собственото си съществуване, приемайки я естествено, заличавайки чуждостта, и този белег от тази операция е самото ѝ творчество. Артистът се върти на оста на една различна визуалната антропологията по възможно най-художествения начин. Тя успява да отпусне сетивата си достатъчно, че да влезе в кожата на обикновения човек, който всъщност е – онзи, който е част от групата. Това моментално си проличава, и то не на рационално и аналитично ниво, а на физическо, което прави работата ѝ да бъде като дебела плитка, омотаваща нишите на материално и идеално, физическо и отпечатъчно, ефимерно.
Този акт на освобождение, в който думите не се чуват в мозъка, а в тялото и всичко е възможно навсякъде (и сме неоспорима част от него, колкото и ужасяващо и екстатично да е то). Материалното се пресяга към нематериалното и като че ли продължава вечно, като един спомен, който не спира да се разиграва все по-плътен от реалността.
Бийке Депортер – пътуваща и наблюдаваща и най-вече вярваща, че своевременното изпитване на случващото се е по-достоверно от всякакъв спомен, който бихме могли да имаме по-късно.
Д. Б.
Бийке Депортер (р. 1986 г. в Кортрейк, Белгия) е всеизвестен фотограф, чиято работа се отличава с интимна отговорност към темите и знание, което се е формирало от усещането, че всичко съществува някъде. Нейната работа е силно документална, но подходът ѝ към истината, която трябва да бъде догонена с изображения, е много нежен и споделен. Същността на творенията ѝ се крие често в цепнатината, която невидимото отваря за нея, когато се отпусне достатъчно, и вярва, че контролът може да се упражнява само от един особен вид тъмнина – дума, чието значение е по-скоро вкус, който се ослюнчва в устата, докато съзерцаваш нейния прочит на реалността.
Завършва Royal Academy of Fine Art в Гент. Получава много признания и награди за проектите си, които са именно обвързани с този вид спокойно приключенски дух. Големи нейни проекти като Ou Menya (2012), в рамките на който пътува из Русия и нощува в домовете на непознати, заснемайки дълбоко лични и спонтанни моменти. За него тя получава Magnum Expression Award и поставя началото на кариера, която е изплела от много здрави и тънки тръстики кошницата на човешките отношения.
По подобен начин работи в САЩ с проекта I Am About to Call it a Day (2014), където продължава изследването си върху уязвимостта и доверието в домашна среда. Тази механика на работа продължава и в големия ѝ проект в Египет As It May Be (2017). Следващото и артистично проявление е Border Birds (2022), проект в колаборация с Дрийс Депортер, използващ AI софтуер за улавяне на птици, прелитащи над международни граници – поетичен и политически коментар върху движението и контрола. Най-много внимание в този текст обаче ще обърнем на Blinked Myself Awake (2020–2024), който някак си потъва в изложбеното пространство, което разгледах, и то изцяло по моя вина (на наблюдателя), а не поради такава у кураторските умения – което е впечатляващо и рядко.
Усетът на Бийке за разказване на история предизвиква много приятен екстаз от формираните мисли, тя поставя чудни теми за авторството, звездите, границите на въображаемото и най-вече достоверността и експлоатацията на спомена.
Важно е човек да изразява благодарност, когато е видял нещо страхотно, за това едно потупване по рамото към ФотоФабрика Фестивал 2025 (с финансовата подкрепа на НФК – знаем, че следят всеки един материал и за това… нали… да не направим някоя беля), които организираха нейната изложба в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) – ПРЕКОСЯВАНЕ.
Изложбата закри на 20 юли (неделя) – за голямо съжаление на онези, които не успяха да я видят, защото го отлагаха 2 месеца.
ПРЕКОСЯВАНЕ / CROSSING
Изложбата е открита на 5 юни в галерийното пространство на втория етаж от Софийската градска художествена галерия (СГХГ).
Посреща ни проектът Border Birds (2022), в началото лек неприязън към простотата на идеята и кадрите, изобразяващи ги. Казваш си… ъх, това идва прекалено мързеливо за един фотограф на Magnum. Почти моментално обаче си се навил да разглеждаш детайлно всяка една фотография, разчленявайки я на всичките ѝ елементи – всяка цифра и цвят биват описвани с гигантски изречения някъде вътре. Както споменах горе, проектът е базиран на AI софтуер за улавяне на птици, прелитащи над международни граници. Софтуер, работещ денонощно, над границите на САЩ/Мексико, Турция/Гърция, Мароко/Испания, Франция/Великобритания и Великобритания/Мароко. Общо запечатвайки 3474 птици в периода 10 март – 10 април. Само 100 от тях са подбрани в селекцията 100 border birds. Също така принтове на тези фотографии могат да бъдат закупени и част от печалбата се дарява на фондации, занимаващи се с бежанци.
Интересна бележка може да се направи относно заемането на роли и разиграването на ситуацията на заснемане. Наблюдателят вижда нещо, което може да си представи, че съществува, но не и точно в неговата реалност. Да гледаш записи от гранични камери не е нещо, което ти се случва всеки ден, ти като зрител се превръщаш в някакво лице, имащо власт, но власт над какво, когато птиците са по-свободни и от някои валентни електрони. Следващото ниво на осмисляне идва, разбира се, очаквано от прехвърлянето на нашата собствена възможност за свобода и преминаване на граници, не само териториални. И за разкош се затваря цикълът с факта, че тази снимка е направена от изкуствен интелект, който се използва за наблюдение и трупане на информация. Всеки час, всяка минута, някъде прелитам аз и ти, той, тя, те.
В момента на извръщане от птиците I Am About to Call it a Day (2014) ни люсва една чаша вода в лицето съвсем приятелски. America is big, SO THE PRINTS MUST BE BIG TOO (He-he-he-he). Най-забавното в изкуството е обемът и следователно избирането на мащаб. Това е първото нещо, което вибрира по костите на приемника. Големи рамкирани принтове, един до друг в мозайка, съграждаща американски семейства, които не могат да предложат нищо освен истинската версия на себе си. Тук и в следващия по-обширен проект, сниман в Египет, се откроява ясно методът и на създаване. Тя пътува в продължение на 4 години, като отсяда в домовете на напълно непознати американци, които среща по пътя (it’ssss givvvving… adventurous suicide).
Това, което прави впечатление моментално, е липсата на бариера между нас и фотографията, нейната директност, което означава, че авторът ѝ успешно се е внедрил, но успешно е много криво понятие. Предпочитам в този контекст да използвам нежно. Отварям скоба за визуалната антропология и че правилно за един такъв изследовател е да не се намества в екосистемата на мястото, което проучва. Бийке обаче обръща параметрите на понятието, като се внедрява, без да размества пластове, и доставя на реципиента си неподправеното собствено преживяване. Тя се стопява, самоунищожава се като фактор в работата си, заема позицията на невидима ръка, която те държи по-скоро сигурен в това, което виждаш.
Субектите ѝ достигат ниво на доверие и вместо да я виждат като голяма червена точка, я превръщат в още една сливаща се с пространството частица от семейството им. Това тя прави именно използвайки собствената си сетивност, ранимост и разбиране, тя не се прави да бъде един от тях, тя наистина е. Именно за това освобождаване на контрол става въпрос, тя успява да се отърве от коварната власт, която държи за гърлото повечето субекти, и те приемат по-лесно себе си, докато своевременно биват наблюдавани.
Самата фотографирана обстановка не е впечатляваща, американската реалност е сред най-художествено експлоатираните сюжети. Специалното на обикновеното е изтъркано до скъсване и през дупката може да се види празнотата между изграждащите елементи. Безпричинието е стимулиращо, но не е завладяващо, не е нищо, което не сме виждали, освен именно това нейно присъствие като фотограф – леко, почти неусетно, което ни кара да я преследваме, да се опитаме да я намерим в кадрите, да я заловим.
Вълнението набира своя пик и мисловната линия на пространството дава старт на втората част от кулминацията. Отваря се другият свят, онзи, противоположен на нас, далечен и горещ. As It May Be (2017) е заснет в много наситени и особени обстоятелства. Египет в различни моменти от Арабската пролет², Бийке продължава линията си на пренощуване, но този път в различни египетски домове. Достъпът за фотографиране обаче се затруднява с всяко завръщане в страната. Западноевропейка, снимаща в държава, която се опитва да свали диктаторския си режим, рецепта за много неща да се объркат, и то много бързо.
Обаче отново – хората я допускат. Семейство след семейство, тя обикаля Египет. Отново самата реалност не е изненадваща, на места бедността надделява и започваш да изпитваш вина за храната в стомаха си, но това винаги е било индикация за работещ морален компас. В тази серия забележително е как светлината гази в кадрите, просвайки се само върху необходимото, разкривайки интимността на семействата по сакрален и недостижим начин. Но това не е достатъчно.
Нещо не е както трябва и това усещане е като да имаш невидими въшки. Не е осъществен имерсивният контакт, фотографиите са чудесни, но са сухи и репортажни, далечни – не предават цялост.
Изглежда ми, това я е провокирало да се върне за един последен път с готовия си макет на книга и да достигне до хората, които са липсвали от пейзажа, който е преживявала – онези, които не желаят да бъдат фотографирани. Продължаваме да преследваме нея, която преследва… невидимото.
През 2016 г. тя се връща за последен път и отново остава при различни семейства, като ги моли, вместо да бъдат фотографирани, да изразят мислите и чувствата си, провокирани от нейната работа. Върху макета на книгата, направо върху снимките. Серията на стената е деконструираният макет кадър по кадър, изречение след изречение. Елегантно и умно решение е преводната част, която заема пространство със същата големина на оригиналната фотография, запазва структурата на написаното, но изображението, което описва, липсва, то е показано в оригиналната версия на арабски. Това добавя слой на онова красиво латентно съществуване на реалност в реалност. Хипнотизиращо е да се разстилаш по дългите огради от мисли – едни окуражаващи, други обвиняващи.
Формите на съпротива са други, изпадаш в безкраен кладенец, който прилича на дупката на Алиса в Страната на чудесата, и постоянно част от теб бива удряна от различни предмети като шкаф, прозорец, маса, килим, които те превъртат в пространството толкова бързо, че размазват границата и тя изглежда почти несъществуваща.
Тази част от изложбата разполагаше и със самия макет на книгата, но изписан от български думи впечатления, това, което хората са сметнали за важно да споделят. Повечето изречения ми се строиха глупави в прекаленото си желание да се отличат, но това ни прави хора.
БРИЗ В ТЪМНОТО. Blinked Myself Awake (2020–2024)
И изведнъж всичко става тихо, като след скъсване. Само те полюлява лекият вятър от финалния сцепващ звук и си там.
Хората сме родени с интуиция за смъртта. Побутнати от културния си контекст, тази интуиция започва да заема чудни пространства и образи, да се наслоява и изражда. Разтеглена в хиляди въпроси и философизирана до безкрай преди физическото ѝ настъпване, тя остава в себе си – спокойна и категорична. По това тя прилича на две неща: случайността и споменът – понятия, с които Бийке се занимава много концентрирано и живо в серията си Blinked Myself Awake (2020–2024).
В изложбеното пространство на ПРЕКОСЯВАНЕ този проект е отделен със завеса заради прожекциите си. Не съм сигурна дали някога ще спра да мрънкам за това как се разглеждат и представят форми на изкуството в изложбена среда, които са измислени да бъдат книги. Тук казусът е хем този, хем не е – спомнете си как в началото обвинявам себе си, а не куратора.
Влизайки, се сблъскваш с няколко прожекции и глас, който говори нещо. Виждаш прожектирани снимки на обсерватории, снимаш се на фона на прожекцията и всичко е като увеселителен парк.
Някак си свикнал с този медиум и някак си не му обръщаш внимание, не разбираш особено. Повечето хора, които влязоха (изложбата е посетена след откриване, защото, както казва един любим мой български артист: откриването на изложба не е повод за посещение), излизаха бързо и неусетно, след като наблюдаваха собствените си сенки (което, разбира се, е някакъв вид успеваемост за ангажираност). В края на залата е поставено пластмасовото постаментченце с много отделения за кураторски текст – където има само един. Дълъг. Закрепени много листи с един телбод – почвам да го чета, ама нещо не го хващам. Слагам го в чантата с радост, че съм се докопала до последния, и си викам – вкъщи ще се разправям с тебе – и излизам. Обаче за гърба ми веднага се издължава сянката на криминалното дело и чувам гласа на уредничката:
– Извинявайте, ааааама тука имаше един текст!?
Знаех си, че така ще стане. Човек вече нищо не може да гепи от галерия. Оказва се, че това е текстът към този проект на Бийке, и нали, представете си, сте 10 човека вътре и един го чете, а той е 15 страници дълъг, някак си, нали. Е, да, сега си представете, че сте 10 човека вътре и го няма този текст, защото аз съм го смарцафосала предния ден.
– Ааааама вие нямате ли друг текст… за другите хора?
– Не.
Снимам ги всички тия 15 страници, ама не съм ядосана, смешно ми е и излизам.
На входа другата дама ми казва, че е успяла да издири последния албум на Депортер. Тя оставила много малко бройки и този е най-последният. В главата си се моля да е онзи, сниман в Египет, ааааама тя вади Blinked Myself Awakе.
Благодаря на дамата чистосърдечно (защото, нали, случайността е категорична като смъртта), това е една разкошна книга с невероятна лека плътност, кохерентност, нежност. Ох, ох, ох… муа. Ааааама аз още не го знам това.
Прибирам се и го отварям. И то просто е там.
Оказва се, че ония текст, дето го снимах 5 минути под зоркия поглед на уредничката, е всъщност текстът от книгата, който има определен ритъм с определени прикрепени към него визуални съобщения, които следват траекторията на животопис в контекст.
Е, да, ааааама аз това го разбирам сега.
Бийке разбира нещо за себе си, най-накрая е хваната. Тук вече започваме да я виждаме, контурите ѝ засияват. Не съм съгласна, че тя задава някакви въпроси въобще в този си труд. Опитва се да си спомни, но това далеч не е питанка. Обратно на написаното от Еми Барух: „Кои сме ние? Накъде отиваме? Какво търсим? С кого общуваме? Как помним и защо забравяме? Прелистваме ли човешката енциклопедия на грешките?“, най-вероятно и обратно на идеята на всички, щом дойде моментът да се говори за Космоса и човешкото съществуване.
Албумът представя пътуването на Бийке Депортер, посветено на наблюдателите на звездите, учени, любители и случайно вдигнати нагоре очи и най-вече посветено на нея самата. Черно-бели фотографии с дълги експозиции, направени през нощта и носещи онова чисто техническо създадено трептене на безсветлинното заснемане. Депортер започва с лична история, която задава тон и нюанс, но нито задава, нито отговаря на въпрос. Това е спомен, който е по-скоро отражението на повърхността, чиято дълбина е на път да се разкрие.
През цялото време се носи усещането за нейното присъствие, напълно обратното на предишните ѝ творби. Мълчаливо и някак си в безизходица, отново – все едно е хваната в клетка – събрана между собствените ѝ пръсти. Редуват се нейни лични кратки, много добре написани истории с фотографии и чисто черни страници, които създават приятна визуална текстура. Следват истории, които са част от развитието на астрономията и са любопитни, философски – като например the female comupters или Carte du Ciel (това сами си го намерете какво е), но най-вече не се отделят и за секунда от усещането на първия разказ, те стриктно и всъщност съвсем естествено се придържат към наратива – всичко прилича на добре написана пиеса. Нищо не е излишно.
Личните ѝ преживявания започват да стават все по-конкретни и да описват все повече, онова, което е заземило автора и му е придало това присъствие, макар че през цялото време си го подозирал, ти се е искало да не се оказва истина… to blink yourself away. Бийке Депортер е била дете като всички ни – прекалено харесвано дете.
Случайността отново я отвежда на места и около хора, които задават въпроси и отговарят на тях, тя присъства повече като любител – участник в космическите тълкувания, отколкото артист или документалист (май някой каза, че тия двете вече били едно и също, не знам). Тези чудати, чудати хора, впили очи в мрака, търсещи нещо далечно, което е също толкова въображаемо, колкото е и истинско. В същото време се чертае и наративът за визуални методи и употреба на изображение в науката, как всъщност хората се опитват да отпечатат изображение върху ретините си, което да пренесат на хартия.
– He keeps his body completely still. He says he must wait long enough for the light of the star to imprint onto his retina so he can reproduce the image on the paper.
Космосът е категоричен спомен, нещо, което Бийке търси всячески в себе си, но не агресивно, не войнствено, а с опит за разбиране. Всичко горе се движи с различни скорости, на разстояния, които са почти невъзможни за осмисляне, по начини, по-достоверни художествено. Тук тя наистина успява чрез идеята за Космоса да ангажира себе си и аудиторията към интерпретацията на спомените. Звезди, които са умрели, все още се виждат блестящи на Земята или как в обсебеното търсене наместваме части от настоящето, които не принадлежат на миналото (страхотната история за Пърсивал Лоуел, който през 1894 г. убеждавал всички, че е видял водните канали на Марс, но всъщност е видял собствените си очни кръвоносни съдове).
Депортер жонглира с всички възможни реалности и ги представя в абсурдната им достоверност на фона на една вечност, която се разтегля до безкрай. Опитвайки се да си спомни, наблюдавайки небето, несигурна дали нещо може да изчезне завинаги. В нейната работа тя ни поставя като учени с активно въображение, а Космосът не е страшен и плашещо голям.
Thank you to the people in my life who looked into blank spaces with me and trusted what I saw in the darkness.
Bieke Depoorter
Сън ли си, или те има 3
Иска ми се да завърши така драматично този текст с неин цитат и ако не беше напоследъчната ми обсебеност от Станислав Лем, може би така щеше да стане. Обаче през цялото време с мен пътува една мисъл от Соларис.
Не търсим никого освен човека. Не ни трябват други светове. Трябва ни огледало. В други светове се стремим да намерим само образи на собствения си лик. Ние сме в състояние да мислим само за себе си и не знаем друго освен това.
[1]Фокус, Мария Степанова, издателство „Жанет 45“, 2025, стр. 37, ред 17, край на абзаца. (не се цитира в този ред въобще, но да си купиш БДС е 200 лв., ще ме прощавате)
[2] Арабската пролет е вълна от протести, въстания и революции, които избухват в редица арабски страни в началото на 2011 г. Тези събития се разгръщат в Близкия изток и Северна Африка и водят до падането на няколко авторитарни режима, както и до дълготрайни конфликти в някои страни.
[3] Цитат от песен на българската естрадна звезда Лили Иванова.
EN ///
A Need for an Island. The Quiet Ecstasy of the Intangible Reaching Out
And where do you come from? ¹
People ask this question to hint to the stranger that they are a stranger… or at least that is how it seems when we ourselves feel foreign to ourselves. That is where our photographer begins too, but along a rather unexpected orbit. By pushing control away from herself, she allows her subjects to fill her with information and interpret her, making her an organic part of their existence, accepting her naturally, erasing the foreignness; the mark left by this operation is her work itself. The artist revolves around the axis of a different kind of visual anthropology in the most artistic way possible. She manages to loosen her senses enough to slip into the skin of the ordinary person she actually is — the one who is part of the group. This becomes immediately apparent not on a rational or analytical level, but physically, making her work resemble a thick braid twisting through the niches of the material and the ideal, the physical and the imprinted, the ephemeral.
This act of liberation, in which words are not heard in the brain but in the body, and everything is possible everywhere (and we are an undeniable part of it, however terrifying and ecstatic it may be). The material reaches towards the immaterial and seems to continue forever, like a memory that never stops playing itself out, becoming denser than reality.
Bieke Depoorter — travelling and observing and, above all, believing that experiencing something as it happens is more truthful than any memory we might have of it later.
D.B.
Bieke Depoorter (b. 1986, Kortrijk, Belgium) is a widely recognised photographer whose work is distinguished by an intimate responsibility towards its subjects and a knowledge formed through the feeling that everything exists somewhere. Her work is strongly documentary, but her approach to the truth that must be pursued through images is remarkably gentle and shared. The essence of her work often lies in the crack that the invisible opens up for her when she relaxes enough, and in her belief that control can only be exercised by a particular kind of darkness — a word whose meaning is more like a taste that salivates in your mouth while you contemplate her reading of reality.
She graduated from the Royal Academy of Fine Art in Ghent. She has received numerous recognitions and awards for projects bound to precisely this kind of quietly adventurous spirit. In major projects such as Ou Menya (2012), she travelled through Russia, staying in the homes of strangers and photographing deeply personal and spontaneous moments. The project earned her the Magnum Expression Award and marked the beginning of a career that has woven the basket of human relationships from many strong and delicate reeds.
She worked similarly in the United States with I Am About to Call it a Day (2014), continuing her exploration of vulnerability and trust within the domestic environment. This method continued in her major Egyptian project, As It May Be (2017). Her next artistic manifestation was Border Birds (2022), a project created in collaboration with Dries Depoorter, using AI software to capture birds flying across international borders — a poetic and political commentary on movement and control. Most of the attention in this text, however, will be given to Blinked Myself Awake (2020–2024), which somehow sank into the exhibition space I visited, entirely because of my own failure as an observer rather than any fault in the curatorial work — which is impressive and rare.
Bieke’s instinct for storytelling produces a very pleasant ecstasy of formed thoughts. She raises wonderful questions about authorship, the stars, the boundaries of the imaginary and, above all, credibility and the exploitation of memory.
It is important to express gratitude when you have seen something great, so a little pat on the shoulder for [FotoFabrika Festival 2025], with the financial support of the National Culture Fund — we know they follow every single piece and therefore… you know… just to make sure we don’t get ourselves into trouble — who organised her exhibition at the Sofia City Art Gallery (SCAG), CROSSING.
The exhibition closed on 20 July (Sunday) — much to the regret of those who failed to see it because they had been putting it off for two months.
CROSSING
The exhibition opened on 5 June in the gallery space on the second floor of the Sofia City Art Gallery (SCAG).
We are greeted by the project Border Birds (2022). At first there is a slight irritation with the simplicity of the idea and the images representing it. You think… ugh, this feels a little too lazy for a photographer from Magnum. Almost immediately, however, you find yourself examining each photograph in detail, dissecting it into all its elements — every number and every colour is described by gigantic sentences somewhere inside you.
As mentioned above, the project is based on AI software for detecting birds flying across international borders. The software operated day and night over the borders between the USA/Mexico, Turkey/Greece, Morocco/Spain, France/United Kingdom and United Kingdom/Morocco, capturing 3,474 birds between 10 March and 10 April. Only 100 of them were selected for the 100 Border Birds selection. Prints of these photographs can also be purchased, with part of the proceeds donated to foundations working with refugees.
An interesting note can be made about the assumption of roles and the staging of the act of photographing. The observer sees something they can imagine exists, but not precisely in their own reality. Watching recordings from border cameras is not something that happens to you every day. As a viewer, you become some kind of authority, but authority over what, when birds are freer than some valence electrons?
The next level of interpretation comes, of course, predictably, from transferring our own possibility of freedom and crossing borders — not only territorial ones. And, for good measure, the cycle closes with the fact that the photograph was made by artificial intelligence, used for surveillance and the accumulation of information. Every hour, every minute, somewhere, I fly past, and you, and he, and she, and they.
The moment we turn away from the birds, I Am About to Call it a Day (2014) hits us in the face with a glass of water, quite amicably. America is big, SO THE PRINTS MUST BE BIG TOO (He-he-he-he).
The funniest thing in art is scale and therefore the choice of volume. It is the first thing that vibrates through the bones of the receiver. Large framed prints, one next to another in a mosaic, constructing American families who can offer nothing but the real version of themselves.
Here, and in the following, more extensive project photographed in Egypt, the method of making the work becomes clearly visible. She travelled for four years, staying in the homes of completely unknown Americans whom she met along the way (it’ssss givvvving… adventurous suicide).
What immediately makes an impression is the absence of a barrier between us and the photograph, its directness, which means that the author has successfully embedded herself — although successfully is a very crooked word here. I would rather use gently.
Let me open a bracket for visual anthropology, and for the fact that it is correct for such a researcher not to interfere with the ecosystem of the place they are studying. Bieke, however, reverses the parameters of the concept: she embeds herself without shifting any layers, delivering to the recipient an unadulterated version of her own experience. She dissolves, erases herself as a factor in her work, becoming an invisible hand that makes you feel more secure in what you are seeing.
Her subjects reach a level of trust where, instead of seeing her as a large red dot, they turn her into yet another particle blending into the space of their family. She achieves this precisely by using her own sensitivity, vulnerability, and understanding. She does not pretend to be one of them — she actually is.
This is precisely what the liberation of control is about. She manages to rid herself of the treacherous power that holds most subjects by the throat, and they more easily accept themselves while simultaneously being observed.
The photographed environment itself is not impressive. American reality is among the most artistically exploited subjects. The specialness of the ordinary has been worn thin to the point of tearing, and through the hole you can see the emptiness between the elements that construct it. The absence of a reason is stimulating, but it is not captivating; it is nothing we have not seen before, except for precisely her presence as a photographer — light, almost imperceptible — which makes us chase her, try to find her in the frames, catch her.
The excitement reaches its peak and the mental line of the space gives way to the second part of the climax. Another world opens up, the one opposite us, distant and hot.
As It May Be (2017) was photographed under highly charged and unusual circumstances. Egypt during different moments of the Arab Spring². Bieke continues her practice of staying overnight, but this time in different Egyptian homes. Access for photography, however, becomes more difficult with every return to the country. A Western European woman photographing in a country attempting to overthrow its dictatorial regime — a recipe for many things to go wrong, and very quickly.
And yet again — people let her in.
Family after family, she travels through Egypt. Again, reality itself is not surprising. In places, poverty takes over, and you begin to feel guilty about the food in your stomach, but this has always been an indication of a functioning moral compass.
What is remarkable in this series is the way light tramples through the frames, lying only across what is necessary, revealing the intimacy of the families in a sacred and unreachable way. But this is not enough.
Something is not quite right, and the feeling is like having invisible lice. The immersive contact has not been achieved. The photographs are wonderful, but they are dry and reportage-like, distant — they do not convey the whole.
It seems to me that this provoked her to return one final time with the finished mock-up of the book and reach the people who had been missing from the landscape she had experienced — those who did not want to be photographed.
We continue to chase her, as she chases… the invisible.
In 2016, she returned for the last time and again stayed with different families, asking them, instead of being photographed, to express their thoughts and feelings provoked by her work. Directly onto the mock-up of the book, directly onto the photographs.
The series on the wall is the deconstructed mock-up, frame by frame, sentence by sentence. An elegant and intelligent solution is the translation section, which occupies a space the same size as the original photograph, preserving the structure of the writing while the image it describes is absent. It is shown in its original Arabic version.
This adds another layer to that beautiful latent existence of reality within reality. It is hypnotic to spread yourself along the long fences of thoughts — some encouraging, others accusatory.
The forms of resistance are different. You fall into an endless well that resembles the hole in Alice in Wonderland, and parts of you are constantly struck by different objects — a cabinet, a window, a table, a carpet — spinning you through space so quickly that the boundary becomes blurred and almost seems nonexistent.
This part of the exhibition also contained the book mock-up itself, but filled with Bulgarian words: impressions, things people had considered important enough to share. Most of the sentences struck me as stupid in their excessive desire to distinguish themselves, but this is what makes us human.
A BREEZE IN THE DARK. Blinked Myself Awake (2020–2024)
And suddenly everything becomes quiet, like after a breakup. Only the light breeze of the final snapping sound rocks you gently, and you are there.
We are born with an intuition for death. Pushed by our cultural context, this intuition begins to occupy wonderful spaces and images, to accumulate and give birth to new forms. Stretched into thousands of questions and philosophised endlessly before its physical arrival, it remains within itself — calm and categorical.
In this respect, it resembles two things: chance and memory — concepts with which Bieke works intensely and vividly in her series Blinked Myself Awake (2020–2024).
In the exhibition CROSSING, this project is separated by a curtain because of its projections. I am not sure whether I will ever stop complaining about how forms of art that were conceived as books are viewed and presented within exhibition spaces.
Here the case is both this and not this — remember that at the beginning I blame myself, rather than the curator.
Entering the space, you encounter several projections and a voice saying something. You see projected photographs of observatories, you photograph yourself against the projection, and everything feels like an amusement park.
Somehow, you are accustomed to this medium and somehow you pay no attention to it; you do not particularly understand it. Most people who entered (the exhibition was visited after the opening because, as a favourite Bulgarian artist of mine says: the opening of an exhibition is not a reason to visit one) left quickly and unnoticed after watching their own shadows — which, of course, is some kind of success in terms of engagement.
At the end of the room there is a little plastic stand with many compartments for curatorial texts — except there is only one. A long one. Several sheets stapled together with a single staple.
I start reading it, but somehow it does not catch me. I put it in my bag, delighted that I have managed to get my hands on the last copy, and think: I’ll deal with you at home — and leave.
But immediately, behind my back, the shadow of a criminal case stretches out, and I hear the voice of the attendant:
— Excuse me, but there was a text here!?
I knew this would happen.
You can’t steal anything from a gallery anymore.
It turns out that this is the text for Bieke’s project, and, you know, imagine that there are ten people inside and one of them reads it, and it is fifteen pages long, somehow, you know.
Well, now imagine that there are ten people inside and the text is gone because I nicked it the day before.
— But don’t you have another text… for other people?
— No.
I photograph all fifteen pages, but I am not angry. I find it funny and leave.
At the entrance, the other woman tells me that she has managed to find Bieke Depoorter’s latest book. She left very few copies, and this is the very last one.
In my head I pray that it is the one photographed in Egypt, buuuut she pulls out Blinked Myself Awake.
I thank the woman sincerely (because, you know, chance is as categorical as death).
It is a magnificent book with an incredible lightness of density, coherence, tenderness.
Oh, oh, oh… mwah.
Buuuut I don’t know this yet.
I go home and open it.
And it is simply there.
It turns out that the text I photographed for five minutes under the watchful eye of the attendant is actually the text from the book, which has a particular rhythm, with particular visual messages attached to it, following the trajectory of a life story in context.
Well, yes, buuuut I understand that now.
Bieke understands something about herself. Finally, she has been caught. Here we begin to see her; her contours begin to glow.
I do not agree that she is asking any questions at all in this work. She is trying to remember, but this is far from a question.
Contrary to what Emi Baruh writes: “Who are we? Where are we going? What are we looking for? Who do we communicate with? How do we remember and why do we forget? Are we flipping through the human encyclopaedia of mistakes?”, and probably contrary to everyone’s expectations, once the moment comes to speak about the Cosmos and human existence.
The book presents Bieke Depoorter’s journey devoted to stargazers — scientists, amateurs and accidentally raised eyes — and, above all, devoted to herself.
Black-and-white photographs with long exposures, made at night, carrying that purely technical tremor created by photographing without light.
Depoorter begins with a personal story that establishes the tone and nuance, but neither asks nor answers a question. It is a memory that is more like the reflection on a surface whose depth is about to reveal itself.
Throughout, there is a sense of her presence — the complete opposite of her earlier work.
Quiet and somehow trapped, once again — as if caught inside a cage — gathered between her own fingers.
Her short, personal, beautifully written stories alternate with photographs and completely black pages, creating a pleasant visual texture. Then come stories that form part of the development of astronomy and are curious, philosophical — such as the female computers or Carte du Ciel (look that one up yourselves) — but above all they never detach themselves for a second from the feeling established by the first story.
They follow the narrative strictly and, in fact, quite naturally. Everything resembles a well-written play.
Nothing is unnecessary.
Her personal experiences become increasingly concrete and describe more and more what grounded the author and gave her this presence, even though all along you suspected it, you wanted it not to turn out to be true…
to blink yourself away.
Bieke Depoorter was a child like all of us — an excessively loved child.
Chance once again takes her to places and around people who ask questions and answer them. She is present more as an amateur — a participant in cosmic interpretations — than as an artist or documentarian (I think someone said those two were already the same thing, but I don’t know).
These strange, strange people, their eyes fixed on the darkness, searching for something distant that is just as imaginary as it is real.
At the same time, a narrative emerges about visual methods and the use of images in science — about how people attempt to imprint an image onto their retinas and transfer it onto paper.
He keeps his body completely still. He says he must wait long enough for the light of the star to imprint onto his retina so he can reproduce the image on the paper.
The Cosmos is a categorical memory, something Bieke searches for within herself in every possible way, but not aggressively, not violently — rather, through an attempt to understand.
Everything up there moves at different speeds, across distances that are almost impossible to comprehend, in ways that are artistically more credible.
Here she truly succeeds, through the idea of the Cosmos, in engaging both herself and the audience in the interpretation of memory.
Stars that have died are still visible, shining on Earth, or the way that, in our obsessive search, we rearrange pieces of the present that do not belong to the past.
Take the wonderful story of Percival Lowell, who in 1894 convinced everyone that he had seen the canals of Mars, when in fact he had seen the blood vessels in his own eyes.
Depoorter juggles all possible realities and presents them in their absurd credibility against the backdrop of an eternity stretching into infinity.
Trying to remember, watching the sky, uncertain whether something can disappear forever.
In her work, she places us in the position of scientists with active imaginations, while the Cosmos is neither frightening nor terrifyingly vast.
Thank you to the people in my life who looked into blank spaces with me and trusted what I saw in the darkness.
— Bieke Depoorter
Are You a Dream, or Do You Exist?
I would like to end this text dramatically with her quote, and if it weren’t for my recent obsession with Stanisław Lem, perhaps that is how it would end.
But throughout the entire journey, one thought from Solaris travelled with me.
We do not seek anyone except man. We do not need other worlds. We need a mirror. We do not know what to do with other worlds. We need only a mirror. We are capable of thinking only of ourselves and know nothing beyond that.