Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
ICC – Imaginative Choreographic Center
Организация и платформа за съвременно изкуство, която работи на пресечната точка между танцови пърформанси и критическо мислене със споделени публични практики, в които интимността, уязвимостта и удоволствието се мислят като политически и социални жестове. ICC не предлага готови послания, а пространства за присъствие, съвместно мислене и преосмисляне на начина, по който телата могат да бъдат видими, усещани, движещи се и заедно.
Нов вид човек, човекът с гръб
Нежно, но мощно, като рана, която не кърви, а се отваря все повече като я гледаш. Рана, която не си подозирал, че имаш, някъде иззад теб, на местата, недостижими за огледалото. Тя е като силуета, който плува сред червените петна, преди да се събудиш, формата, която крадеш и пазиш под клепача. Действа ти като рамка, която не те обвива, а води към нещо, което си ти, към ключалката на само затворена, но не и заключена врата, към новия вид човек, човекът с гръб.
Разговорът започва от болезнената нужда за уязвимост и показ на същността в цялост. Това не е лесен разговор и повече от всичко е разговор, който не успява лесно да се води в думи, защото езикът е властови инструмент – повече от всичко – и проваля тялото в неговите опити да се разкрие истински. Да упражняваш език, е да упражняваш власт.** Трудно се преодолява познатото, когато се работи с материята на говоримото и писменото, а тези коловози са дълбоки, и често неосветени и изпълнени с пренатоварени значения. Още по-трудно е да се води този дискурс, когато имаме цялата цензура на сегашния интернет относно голота, сексуалност и интимност, с каквито всъщност се занимава платформата на ICC. Това води и до големи трудности дори в написването на този текст, защото има наложена и самоцензура, поддържана от усещането за срам, непонятност и непозволеност към нещо, което всъщност те е направило щастлив и вдъхновен, както е в случая на пърформанса „The power of S”.
Тук не казваме, че тези теоретични коловози и забрани не са нужни, а по-скоро подчертаваме тяхно друго приложение и необходимост. Това са спомагателни колела, които, веднъж научиш ли се да караш колело, не ти трябват толкова, но е хубаво, че са били там.
Сексуалност, голота, удоволствие и желание са термини, които имат много мъгляви и свръхинтересни теоретични значения, на които един хореографски труд може да стъпи, но когато тялото заработи, то има нужда да слуша себе си, цялото си.
Това, което предлага хореографската работа на Александар Георгиев в „The power of S” в изпълнение на Дарио Барето Дамас (Испания/Швеция), Жана Пенчева (България) и Александар Георгиев (Сев.Македония/Испания/Швеция) е красив опит за събеседване, в който индивидите да се разпознаят като субекти, а последством и като съвкупност от много части, някои от които пренебрегвани исторически, политически и естетически.
Този диалог се води между техните тела и въображението на зрителите и се изпитват именно границите на заученоТО, на знанието като такова за самите нас и какви видове сантименти държим заключени от срам или от това, че въобще не си позволяваме свободата да мислим за тях.
Това произведение предлага фронтален изглед на всеки от нас в гръб.
Артистите изплуват бавно и настъпателно от кичозната и блестяща обвивка, която изцяло застава като обект, репрезентиращ анфаса – предната част на тялото – коректната форма на тялото. Те неагресивно се отдръпват от нея, като я оставят само с присъствие, но без функция. Заявява се темата, заявява се желанието на артиста, насочва се погледът към другото – неестетизираното, непознатото, репресираното.
Оставяйки кича зад себе си, биваме категорично наведени към мисълта, че тук ще се откриват неизбежни истини от свят, който има нуждата да бъде показан, свят, в който нещо живее и вярва на себе си отвъд познатото му за нас значение.
Те все едно изпадат от „нормалните” си образи.
Тези, с които се движат всеки ден в обществото и социума, и застават оголени пред публиката, която единствено и само може да ги поеме или отрече. Още тук, в тази нулева сцена, публиката взима решение да се предаде на идеята или да опозира на нея като нещо далечно и чуждо и да я наблюдава само естетически, което също никак не е лошо. Много добре е разграфено това действие, защото то задава тона на общуването с публиката, представя го като книга-игра – следвщата страница зависи от сегашния ти отговор. По-нататък ще питат пак.
Последвалото е повече като в сън.
Това, което ICC правят на сцената, е колективно упражнение, което осцилира в няколко фази. Всичко започва с показ, който не провокира шок, а присъственост и доверие от няколко страни: на пространството, на артистите и на публиката. Всички заедно започват да се движат в една орбита от разнородни мнения, които все едно навигират движенията на танцьорите. Те от своя страна предлагат на тези мнения друг подход към важността на морала. Тяхната хореография се превръща в движение, което учленява знанието по нежен и невулгарен начин. Комбинациите от стъпки разпръскват вълни, в които публиката може да се наслаждава на плуването на телата в пространството.
Това са телата едновремнно на нормалността и на другостта.
Напрежение може да се усети, породено от любопитството на публиката към лицата, които умело биват прикривани. Постига се изцяло преконфигурация на как едно тяло изглежда, как може да се движи и оттам как то функционира.
Едно тяло е всеки един в публиката, всеки може да застане в позиция на тези толкова чужди, че направо извънземни форми, и е поканен да направи точно това. Започва следващата фаза, която е появата на разгръщането, в което онова, което е дълбоко скрито и принизено само до базова физиологична функционалност, изплува – анусът. Той бива изведен в светлината, която рисува почти водни отражения, предизвикани от златния танцов под, по телата на артистите.
Мисловните оси започват да се изчистват от натрупаните значения – да бъдеш уязвим е да бъдеш поставен в рамка, над която нямаш строг контрол. Артистите започват игра на истини, с които телата им жонглират. Под мекия натиск на хореографията и бавността на пърформанса всичко добива измерения на тази така чужда ни нормалност. Затова изключително допринася и музиката, която е композирана съгласно тези фази и която насочва към активно действие на приемане и после почивка, към усилване и след това тихо нагласяне.
Цялото усещане за преминаването през творбата прилича на четене на текст, който някога си знаел наизуст, а сега, четейки го, добиваш изцяло ново усещане за знание.
Анусът не е облечен в провокация, той е именно този способ за препрочитане на тялото и отърсване на фронтални, хетеронормативни, репродуктивни и политически логики и ценности, които му пречат да бъде повече от поведението, което му е отредено. В тази фаза от хореографията той бива конструиран и деконструиран от различни констелации от тела. Илюстрира се тежестта, която той носи, и свободата, от която се нуждае. Вдишванията, отварянето и затварянето, изкривяването. В движенията си артистите му приписват всички видове сетивности – той вижда, диша и чува. Тялото, което го заобикаля, не е просто религиозната стигма за плът, това е тялото на цялата ни палитра емоции и анусът го отразява в пълнотата им. Зрителят започва да се разпознава като желаещ човек.
Анусът ни разкрива непохарчени истини.
Той се превръща в еманципирана и перформативна част от нас. Достига до нивата на вагината и пениса и заема също толкова централно гравитационно поле. Той се превръща в сам по себе си достатъчен. Той е еротичен, активен и пасивен, знаещ и присъствен.
“The power of S” е времеемка творба. Тя има нужда от насищане, дори писване и отегчаване, за да наслои своите цветове у зрителя. Тя изисква от него вид любопитство, което заслужава да бъде практикувано бавно и с усилие – не онова стремглаво, което само присвоява, а онова, което позволява да се освободиш от модела за себе си. Любопитство, което влива конвулсивно надежда за възможности и промяна.
Финалът настига тези, които заслужават.
Последната фаза от спектакъла се усеща отдалече, музиката започва да се бунтува, да се усилва, хореографията започва да се изтощава, защото преповтаря, преосмисля и планира своето оттегляне. Мислите се впускат в желанието си да запечатат тези нови пътеки, по които са вървели, за да не ги изгубят. Започва едно упражнение на тялото в мисленето и обратното. Набъбва желанието представлението да свърши, за да останеш с това, което ти е дало, и да го усвоиш; нямаш търпение да употребиш удоволствието върху себе си, не знаеш как и какво ще последва, но се надяваш.
След толкова завъртания, преминавания и свикване със задната част на гърба следва финалната стъпка… ще се случи ли? Застанли отново пред завесата, тези причудливи същества изпомпват от себе си последния акт на приемането, сглобяването на цялото и удостояват публиката с бърз поглед към безстрашните им лица. Светлините угасват, ръкоплясканията са закъснели със секунда и бурни, защото за първи път след цялата голота се изпитва истински шок.
Заглавие: Хорхе Луис Борхес, Кръглите развалини (Las ruinas circulares, 1944 г.)
** Мишел Фуко, История на сексуалността 2 - Употребата на удоволствията (L’Histoire de la sexualité: 2 L’usage des plaisirs 1984 г.)
He wanted to dream a human being: to dream them in their complete form and bring them into reality.
*ICC – Imaginative Choreographic Center
An organization and platform for contemporary art working at the intersection of dance performance and critical thinking through shared public practices, in which intimacy, vulnerability and pleasure are considered as political and social gestures. ICC does not offer ready-made messages, but spaces for presence, collective thinking and reconsideration of the ways bodies can be visible, felt, moving and together.
A New Kind of Human, the Human with a Back
Gentle, yet powerful, like a wound that does not bleed but keeps opening the longer you look at it. A wound you never suspected you had, somewhere behind you, in those places unreachable by the mirror. It is like the silhouette floating among red patches before you wake up, the shape you steal and keep beneath your eyelid. It works on you like a frame that does not enclose you, but leads you towards something that is you, towards the lock of a door that has closed itself but is not locked, towards a new kind of human, the human with a back.
The Power of S
The conversation begins with the painful need for vulnerability, for revealing the self in its entirety. This is not an easy conversation and, more than anything, it is a conversation that cannot easily be conducted in words, because language is an instrument of power — above all else — and it betrays the body in its attempts to reveal itself truthfully. To exercise language is to exercise power.**
It is difficult to overcome the familiar when working with the material of the spoken and the written word. These tracks run deep, and are often unlit and overloaded with meaning. It becomes even more difficult to conduct such a discourse when we are confronted with all the censorship of the contemporary internet surrounding nudity, sexuality and intimacy — precisely the territory explored by ICC. This also creates considerable difficulties in writing this very text, because self-censorship is imposed upon us as well, sustained by a sense of shame, incomprehension and prohibition towards something that has, in fact, made you happy and inspired — as is the case with the performance The Power of S.
This is not to say that these theoretical tracks and prohibitions are unnecessary. Rather, I want to emphasize another one of their functions, another kind of necessity. They are training wheels: once you have learned to ride a bicycle, you no longer need them quite as much, but it is good that they were there.
Sexuality, nudity, pleasure and desire are terms carrying countless blurred and fascinating theoretical meanings upon which a choreographic work can build. But when the body begins to work, it needs to listen to itself — to all of itself.
What choreographer Aleksandar Georgiev’s The Power of S, performed by Dario Barreto Damas (Spain/Sweden), Zhana Pencheva (Bulgaria) and Aleksandar Georgiev (North Macedonia/Spain/Sweden), offers is a beautiful attempt at conversation, in which individuals recognize themselves first as subjects, and subsequently as assemblages of many parts — some of them historically, politically and aesthetically neglected.
This dialogue takes place between their bodies and the imagination of the audience. It tests precisely the boundaries of what has been learned, of knowledge as such about ourselves, and of the kinds of sentiments we keep locked away out of shame, or simply because we never allow ourselves the freedom to think about them.
This work offers a frontal view of each of us from behind.
The artists slowly and insistently emerge from the kitschy, glittering shell that stands entirely as an object representing the anfas — the front of the body, the correct form of the body. They non-aggressively withdraw from it, leaving it with presence but without function. The subject is announced, the artist’s desire is announced, and the gaze is directed towards the other — the unaestheticized, the unfamiliar, the repressed.
Leaving kitsch behind, we are categorically bent towards the thought that here we will encounter inevitable truths from a world that needs to be shown, a world in which something lives and believes in itself beyond the meaning we have assigned to it.
It is as if they are falling out of their “normal” selves.
The selves with which they move through society every day. They stand exposed before an audience that can do nothing but receive them or reject them. Even here, in this zero-degree stage, the audience makes a decision: to surrender to the idea, or to oppose it as something distant and foreign, observing it only aesthetically — which is not a bad thing either.
The action is very clearly structured because it establishes the tone of communication with the audience, presenting it almost as a choose-your-own-adventure book: the next page depends on your present response. Later, you will be asked again.
What follows is more like a dream.
What ICC does on stage is a collective exercise oscillating through several phases. Everything begins with an act of showing that does not provoke shock, but presence and trust from several directions: the space, the artists and the audience. Together, they begin moving within an orbit of heterogeneous opinions, as though these opinions were navigating the dancers’ movements.
The dancers, in turn, offer those opinions another approach to the importance of morality. Their choreography becomes a movement that articulates knowledge gently and without vulgarity. The combinations of steps disperse waves in which the audience can enjoy watching bodies swim through space.
These are bodies of normality and otherness at the same time.
A tension can be felt, generated by the audience’s curiosity towards faces that are skillfully concealed. The work achieves a complete reconfiguration of what a body looks like, how it can move, and therefore how it functions.
A body is every single person in the audience. Anyone can occupy the position of these forms so foreign they become almost extraterrestrial, and everyone is invited to do exactly that.
The next phase begins with an unfolding, in which what has been deeply hidden and reduced merely to basic physiological functionality emerges — the anus. It is brought into the light, which paints almost watery reflections, produced by the golden dance floor, across the artists’ bodies.
The axes of thought begin to clear themselves of accumulated meanings. To be vulnerable is to be placed within a frame over which you do not possess absolute control. The artists begin a game of truths with which their bodies juggle. Under the gentle pressure of the choreography and the slowness of the performance, everything takes on the dimensions of this strange normality that is so foreign to us.
The music contributes enormously to this. It is composed according to these phases and directs us towards an active movement of acceptance and then rest, towards intensification and then quiet adjustment.
The entire experience of moving through the work resembles reading a text you once knew by heart, only to discover, upon reading it again, an entirely new sense of knowledge.
The anus is not dressed in provocation. It is precisely the means by which the body can be reread and stripped of frontal, heteronormative, reproductive and political logics and values that prevent it from being more than the behavior assigned to it.
In this phase of the choreography, it is constructed and deconstructed by different constellations of bodies. The weight it carries is illustrated, as is the freedom it needs. Breathing, opening and closing, distortion. Through their movements, the artists attribute every kind of sensory capacity to it — it sees, breathes, and hears.
The body surrounding it is not simply the religious stigma of flesh. It is the body of our entire palette of emotions, and the anus reflects that palette in its fullness.
The viewer begins to recognize themselves as a desiring person.
The anus reveals to us truths that have not yet been spent.
It becomes an emancipated and performative part of us. It reaches the levels of the vagina and the penis and occupies an equally central gravitational field. It becomes sufficient in and of itself. It is erotic, active and passive, knowing and present.
The Power of S is a work that takes time. It needs saturation, even irritation and boredom, to layer its colors onto the viewer. It demands a particular kind of curiosity, one that deserves to be practiced slowly and with effort — not the kind that rushes forward merely to appropriate, but the kind that allows you to free yourself from the model you have constructed of yourself.
A curiosity that convulsively pours hope into the possibility of change.
The Ending Catches Those Who Deserve It
The final phase of the performance can be felt from a distance. The music begins to rebel, to intensify. The choreography begins to tire because it repeats, reconsiders, and prepares its own withdrawal.
Thoughts rush forward in their desire to preserve these new paths they have traveled, so that they will not lose them. An exercise begins: the body thinking, and thought becoming bodily in return.
The desire for the performance to end swells, so that you can remain with what it has given you and absorb it. You cannot wait to use the pleasure on yourself. You do not know how, nor what will follow, but you hope.
After so many rotations, crossings and adjustments to the back, the final step approaches… will it happen?
Standing once again before the curtain, these strange creatures pump the final act of acceptance out of themselves, assemble the whole, and grant the audience a brief glimpse of their fearless faces.
The lights go out.
The applause arrives a second late and erupts violently, because for the first time, after all that nakedness, there is a genuine shock.