Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
“Сеч. Една възбуда” по едноименния роман на Томас Бернхард / Елена Димитрова
Текстовете на австрийския писател не се появяват особено често на българска сцена. Представлението „Сеч. Една възбуда“ е по идея на актрисата Елена Димитрова, която заедно с актьора и режисьор Явор Костов-Йондин създава първата сценична версия на текста в България. В него единствено действащо лице е писател, гост на вечеря на група виенски интелектуалци. Като един особен гротесков инквизитор, който без да напуска своя стол трон, ликвидира целия фалш, парвенющина и егоцентризъм на артистичния елит, той извършва почти аутопсия на лицемерното съществуване на всички присъстващи, включително и на своето собствено. Публиката се превръща в свидетел на интензивния вътрешен монолог на главния герой, но тя чува и външния свят. За нея е изграден сетивният образ на „невидимото“, случващо се сякаш в съседната зала.
Томас Бернхард е разрез в ефирната материя, от която е изплетен животът. Труден за понасяне, неустоим за четене. Блъскащ се в тресавищните очертания на реалността, патологичният му инстинкт за непримиримост и парадоксалната му директност го коронясват с ореола на един от най-способните писатели на 20 век.
Бернхард крещи от ръба на масата върху голите стени, боядисани с цвета на вакуума, а отвън пращящо съществува непластичният социум, в който той е принуден да живее. Сам, затворен в саркофага на собствените си невротични пристъпи, той се опитва да придаде образ на страха, за да го презира, за да го мрази, защото не може да се мери с него. Той сам споделя, че…
„Омразата обикновено идва само когато и защото не сме равни.“
Невъзможността за справедливост и несъстоятелността да сподели болката така, че тя да придобие смисъл, насилват съзнанието му до космически нива на непоносимост.
Томас Бернхард не крие и не мами, неговият вербален шамар удря онези, които гледат по-напред от носа си, и ги възнаграждава с липсата на избор. Успокоява, че спасението не съществува и всички ще горим заедно, равни, един до друг. Свирепостта на Бернхард е предадена иконично в поставянето на пиесата по едноименния му роман „СЕЧ. Една възбуда“, в превод на Александър Андреев. Това е една отвратителна история, която Елена Димитрова (режисьор) и Явор Костов-Йондин (актьор) напълно доброволно и мазохистично са приели за своя мисия. Бернхард е един ужасяващ автор – изцеждащ, досаден, истеричен, а поставянето му на сцена е възможност за естетическо самоубийство.
Сценографията и осветлението на Ралица Тонева са успели да елиминират тази възможност, като предават идеята за фоново съществуване на вещите. Те са само и единствено декор в преносния и прекия смисъл на думата. На едно съвсем друго ниво лае музиката, композирана от Любомир Брашненков. С кръгообразни и безнадеждни движения тя бавно сигнализира на вцепенената публика, че нищо не е наред и няма да бъде.
Покрил се под типичния образ на един пиян, той само заблуждава, че това, което ще се случи, няма да бъде терор. Вибриращата възбуда се чува в проскърцването на обувките му всеки път, щом се завърти на пръсти. Той е безумен, необуздан, взел решение и заел позиция – той започва своята СЕЧ. Предизвикана от безвъзвратно болното съзнание на обществото, в частност негови бивши приятели и близки. Той не оставя място да дишаш, уплътнява разстоянието между зъбите с амалгамата на съмнението, докато в залата не започне да се чува всеобщо пукане на кости. Всички ние – непосредствено седящи в мрака пред плюещия и неистов Явор – сме креатури, позьори, пикльовци и мрънкачи. Съблечени голи от предпазните си слоеве, нямаме правото да не присъстваме на всеобщия ни линч.
Ауерсбергерови това, Ауерсбергерови онова… напред, назад. Фигурата ни клати в цикличността на епизода си, като се лута между социалния фактор на безмозъчната епоха, на която сме плодове, и духовната смърт на жизнените тела. Противопоставеният външен и вътрешен свят, който той едновременно ненавижда и обожава. Образът на любимия му, красив град, който той показно зачерква като такъв, и вътрешният му свят в отломките на личната му нестабилност. Понятията постоянно сменят позицията си и в размяната си се смесват до неразпознаваемост.
Той живее в кошмар, от който изходът е неясен, непредвидим и абсолютно фантастичен. Неговото биполярно бягство застрашава с истинността си дори най-смелите. Приютен в сянката на омразата, оставен от самия себе си без избор, той обича. Обича елита, който така презира. Обича Йоана, която все по-шумно я няма. Обича така демонично живота на живите, че придава ново, състрадателно значение на смъртта като просто поредното счупване в една много по-масивна конструкция.
Интервю с Явор Костов-Йондин
Полезно ли е да мразиш? Предполагам да играеш „СЕЧ. Една възбуда“, само по себе си е отдушник, или?
Я. К. Честно казано, бях изненадан, когато за първи път прочетох в едно чуждестранно ревю, че в този роман на Бернхард имало най-вече „мразене“. По-късно също ми казаха, че това било „хейтене по всичко“. Аз го възприемам като една особена чувствителност, която страстно отхвърля, но не с омраза в истинския смисъл на думата, а като особен модус на преосмисляне на живота, закъсняла равносметка, изречена с горчивина. Самият герой накрая казва за виенския интелектуален елит: „Аз ги мразя, но за мен са вълнуващи… проклинам ги, но ги обичам“. Да, има катарзис в това.
Кой момент ти бе най-труден да уловиш, да се вкараш в него?
Я. К. В представлението ми е трудно началото. В първите 20 минути все нещо ми бяга, след това нещата някак си потичат. В самия репетиционен процес най-трудно беше да вкарам целия този текст в тялото си, защото то беше точно това – трябваше да се побере в мен с всички нюанси, разказване, избухвания и пр. С Елена Димитрова работихме така, че да нямаме твърд мизансцен, само два-три прехода и обща композиция. Затова става нещо като дуел-танц с текста.
Какво е твоето мнение за героя, който играеш? Приличате ли си, харесвате ли се, понасяте ли се?
Я. К. Този темперамент, макар и не мой, ми дава възможност да надскачам собствените си граници и да бъда нещо, което съм и аз, и някой друг. Имаме много общо като житейска ситуация, от друга страна отчетливо го усещам като различен в самия му глас. В определени моменти от разказа преливат неща, които за мен са натоварени с емоция. Например Йоана, за която се говори през цялото време, я свързвам с момичета, които познавам и познавах, които мечтаеха да станат актриси и не станаха.
Представлението за каква публика е, кои са хората на „СЕЧ“?
Я. К. В началото с Елена решихме, че представлението е главно за фенове на Томас Бернхард, настоящи и бъдещи. Но не – различни хора го харесват, неочаквано различни. Издържат час и четирийсет минути на словесен ексцес, говори се /и се крещи!/ за изкуство, за самоубийство, за проигран живот, за повсеместен фалш, лицемерие, духовна смърт – не най-продаваемите и забавни теми – а след това остават да си говорят с нас до среднощ. Явно има неустоим чар в „Сечта“.
Как ти повлия многократното му изпълнение?
Я. К. Свикнал съм соловите ми изпълнения да са камерни и съответно да имат по-дълъг живот в театралната периферия, където по принцип обитавам. В „Топлоцентрала“ залогът е голям, пространството също, видимостта също. Адреналинът е висок, вълнуващо е, чувстваш се като на арена. Всички знаят, че независимите представления рядко надживяват десет като брой, ние сега сме на единадесетото. Много искаме да продължим да го играем.
Има ли място българската реалност в интерпретацията на „СЕЧ. Една възбуда“?
Я.К. Всяко общество има свой културен и духовен елит /и хора с претенции да са елит/, в този смисъл „Сеч“ като тема и сюжет е на мястото си в днешна София, както във Виена през 80-те на миналия век. Българската реалност има нужда от страстно търсене на истински морал /как звучи, а?/, от откровеност и безкомпромисност към лицемерието и демагогията, към подмяната на истината. Бернхард ни го дава с пълни шепи.
EN ///
LEFT TO HIS OWN DEVICES
A text for Toplocentrala Centre for Contemporary Art on the solo performance Woodcutters: An irritation after Thomas Bernhard / Interview with Yavor Kostov-Yondin
“Woodcutters: An irritation” based on the novel of the same name by Thomas Bernhard / Elena Dimitrova
Texts by the Austrian writer do not appear particularly often on the Bulgarian stage. The performance “CUTTING. An Excitement” is the idea of actress Elena Dimitrova, who, together with actor and director Yavor Kostov-Yondin, has created the first stage adaptation of the text in Bulgaria. Its only character is a writer, a guest at a dinner party held by a group of Viennese intellectuals. Like a peculiar, grotesque inquisitor who, without ever leaving his throne-like chair, annihilates all the falseness, pretension, and egocentrism of the artistic elite, he performs an almost autopsy-like dissection of the hypocritical existence of everyone present, including his own. The audience becomes a witness to the protagonist’s intense inner monologue, but it also hears the outside world. A sensory image of the “invisible” is constructed for it — something that seems to be happening in the room next door.
Thomas Bernhard is a cut through the ethereal fabric from which life is woven. Difficult to endure, irresistible to read. Bumping against the swamp-like contours of reality, his pathological instinct for refusing to reconcile himself with anything and his paradoxical directness crown him as one of the most capable writers of the twentieth century.
Bernhard screams from the edge of the table onto bare walls painted the colour of a vacuum, while outside, the rigid social world in which he is forced to live crackles on. Alone, locked inside the sarcophagus of his own neurotic fits, he tries to give fear a shape so that he can despise it, hate it, because he cannot measure up to it. He himself says that…
“Hatred usually comes only when and because we are not equal.”
The impossibility of justice and the inability to share pain in such a way that it might acquire meaning drive his consciousness towards cosmic levels of intolerability.
Thomas Bernhard neither hides nor deceives. His verbal slap strikes those who dare to look beyond the end of their noses and rewards them with the absence of choice. He reassures us that salvation does not exist and that we will all burn together, equal, side by side. Bernhard’s ferocity is translated iconically into the staging of the play based on his novel “Woodcutters: An Irritation”, translated by Alexander Andreev. It is a disgusting story which Elena Dimitrova (director) and Yavor Kostov-Yondin (actor) have quite voluntarily and masochistically accepted as their mission. Bernhard is a terrifying author — exhausting, tedious, hysterical — and putting him on stage is an opportunity for aesthetic suicide.
The scenography and lighting by Ralitsa Toneva have managed to eliminate that possibility by conveying the idea of things existing in the background. They are nothing but scenery, both literally and metaphorically. On an entirely different level, the music composed by Lyubomir Brashnenkov barks. With its circular and hopeless movements, it slowly signals to the paralysed audience that nothing is right and nothing will be.
Hidden beneath the familiar image of a drunk, he merely pretends that what is about to happen will not be an act of terror. The vibrating excitement can be heard in the squeak of his shoes every time he turns on his toes. He is mad, unrestrained, having made his decision and taken his position — he begins his Woodcutting. Provoked by the irreversibly diseased consciousness of society, embodied in particular by his former friends and acquaintances. He leaves no room for breath, packing the space between our teeth with the amalgam of doubt until the sound of bones cracking begins to fill the room. All of us — sitting immediately before the spitting, frantic Yavor in the darkness — are creatures, poseurs, pissants and whiners. Stripped naked of our protective layers, we have no right not to participate in our collective lynching.
Auersbergers this, Auersbergers that… forward, backward. The figure rocks us through the cyclical nature of his episode, wandering between the social factor of the brainless age of which we are the fruit and the spiritual death of living bodies. The external and internal worlds he simultaneously despises and adores. The image of his beloved, beautiful city, which he ostentatiously crosses out as such, and his inner world among the ruins of his personal instability. Concepts constantly change positions, and in exchanging places they blend into something unrecognisable.
He lives in a nightmare whose exit is unclear, unpredictable, and utterly fantastic. His bipolar escape threatens even the bravest with its truthfulness. Sheltered in the shadow of hatred, abandoned by himself without a choice, he loves. He loves the elite he so despises. He loves Johanna, who is becoming increasingly loudly absent. He loves the life of the living so demonically that he gives death a new, compassionate meaning — simply another fracture in a much more massive structure.
QUESTIONS AND ANSWERS WITH YAVOR KOSTOV-YONDIN
Is it useful to hate? I suppose performing “Woodcutters: An irritation” must be a release in itself, or something along those lines?
Y. K. To be honest, I was surprised when I first read in a foreign review that what this Bernhard novel contained above all was “hatred.” Later, I was also told that it was basically “hating on everything.” I perceive it as a particular kind of sensitivity that passionately rejects, but not with hatred in the literal sense of the word — rather, as a particular mode of reconsidering life, a belated reckoning spoken with bitterness. The protagonist himself says at the end about the Viennese intellectual elite: “I hate them, but they excite me… I curse them, but I love them.” Yes, there is catharsis in that.
Which moment was the hardest for you to grasp, to get yourself into?
Y. K. In the performance, the beginning is difficult for me. During the first twenty minutes, something always seems to slip away from me, and then things somehow start to flow. During the rehearsal process, the hardest thing was getting the entire text into my body, because that was exactly what had to happen — it had to fit inside me with all its nuances, storytelling, outbursts, and so on. Elena Dimitrova and I worked without establishing a rigid mise-en-scène, just two or three transitions and a general composition. So it becomes something like a duel-dance with the text.
What is your opinion of the character you play? Are you alike, do you like each other, can you stand each other?
Y. K. That temperament, although it is not mine, allows me to go beyond my own limits and to become something that is both me and somebody else. We have a lot in common in terms of our life situation; on the other hand, I distinctly experience him as different in his very voice. At certain moments in the story, things that carry emotion for me overflow into it. For example, Johanna, who is talked about throughout the entire piece, I associate with girls I know and have known, girls who dreamed of becoming actresses and never did.
What kind of audience is the performance for? Who are the people who come to Woodcutters: An irritation?
Y. K. At first Elena and I decided that the performance was mainly for fans of Thomas Bernhard, both existing and future ones. But no — all kinds of people like it, unexpectedly different kinds of people. They endure an hour and forty minutes of verbal excess, of talking /and shouting!/ about art, suicide, a life squandered, universal falseness, hypocrisy, spiritual death — not exactly the most marketable or entertaining subjects — and then they stay and talk with us until midnight. Apparently there is an irresistible charm to the Woodcutters: An irritation.
How has performing it repeatedly affected you?
Y. K. I am used to my solo performances being intimate and therefore having a longer life on the theatrical periphery, where I generally reside. At Toplocentrala, the stakes are high, the space is large, and so is the visibility. The adrenaline is high; it is exciting; you feel as though you are in an arena. Everyone knows that independent performances rarely survive beyond ten shows; we are now at number eleven. We very much want to keep performing it.
Does Bulgarian reality have a place in the interpretation of “CUTTING. An Excitement”?
Y. K. Every society has its own cultural and spiritual elite /and people who claim to be an elite/, so in that sense “Woodcutting” as a theme and plot is perfectly at home in contemporary Sofia, just as it was in Vienna in the 1980s. Bulgarian reality needs a passionate search for genuine morality /how does that sound, huh?/, for openness and uncompromisingness towards hypocrisy and demagoguery, towards the substitution of truth. Bernhard gives it to us by the handful.