Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Устойчивост. Партньорства. Маргинализирани групи. Децентрализация. Мултимедия. Медийна подкрепа. Имерсивност. Портфолио. Приложение 2. Бюджетна матрица. Дълбока социална значимост. Това не е просто изкуство… това е преживяване… Нещо не се чувствам добре, аз май ще изляза… ще изляза да се поразходя, може да изпуша и една цигара.
Смяна на центъра на тежестта в художественото поле.
Изкуството е вечно и винаги е преживяване. Това е центърът на тежестта на съществуване вътре, вътре, вътре в сърцевината му. Стойността на едно произведение се генерира от оригиналността в експликацията на идеята и своевременната наложителност за създаване на творение. Разговорът за стойност обаче, от х време насам, остава извън обсега на художественото поле и влиза в изцяло друг ръкав. Администрирането, институцията и пазарът (за какъв пазар може да се говори в България?) – с други думи, условията, в които изкуството може да бъде създавано и показвано. Някак си стаята става по-важна от това какво има в нея (Bitch, is this cake?1).
Принципът на отворените покани като инструмент за публично финансиране е чудесен пример за именно смяната на обекта на разговор. Този принцип всъщност се е превърнал в производител на определен тип художествено мислене. Администрацията – тази, която е необходима на проектния принцип на публично финансиране, започва да се превръща в предварителната форма на изкуството. Преди то да се сдобие с каквато и да е материалност – съществува набор от специални критерии и очаквани резултати. Администрацията започва да произвежда художествената реалност. Артистите/кураторите/критиците започват да се движат в административни категории и това постепенно променя начина, по който се мисли и заражда самото произведение. То започва да бъде мислено, представяно и оценявано с друга цел освен прякото съществуване на изкуството и неговото първично въздействие – то трябва да се легитимира и да доказва своята мощ – да се оправдава пред държавата и обществото – да доказва, че има смисъл. То не може да съществува самостойно – има нужда от мрежа, която да го потвърждава и държи в структурата, дори когато е малко позаспало.
Така ние всички дружно се опитваме да защитим правото на едно изкуство да просъществува, на културата да функционира и да върви, но къде отива и какво произвежда тя своевременно? Също така – какъв архив има този танц на смяна на гравитационни точки, който Джордж Юдис описва още през 2003 г. в книгата си „The Expediency of Culture: Uses of Culture in the Global Era“?
С цел пестене на време и печатни знаци, както в ония виц за катаджиите с новите стоп-палки, директно питам „И ся к’во прайм?“?
Сами сме институцията, няма смисъл да я мразим.
Започва се от езика, който от написването на проекта се прехвърля в кураторския текст, в прессъобщенията, в интервютата по радиото и телевизията и неизбежно се намира в критиката, ако тя има възможност да просъществува. В момента нейната роля е по-скоро да разобличава скандали и да служи на грешките на администрацията, отколкото да обсъжда изкуство, защото то, изкуството, е сгрешено още при написването на проекта или при неговото оценяване или финансиране. Няма какво да набъркваме артиста в това, той работи с каквото може и излиза каквото такова. Езикът, който предхожда изкуството, се уеднаквява с езика, който говори за изкуството и го разпространява, и после това е езикът, с който изкуството се критикува.
– Еххх, Кирчооо, ти с тая уста ли целуваш майка си?
Всичко ни изглежда малко еднакво май? Накъде се приплъзва езикът, когато не може да стои зад зъбите, но когато говори, казва – ей тия първите думи на текста? Всеки режим на производство произвежда и свой режим на доверие. Официалният език започва да звучи еднакво и вече никой му няма съответното доверие. Къде се отича българската интелектуална мисъл? Кой произвежда историята на този процес?
– Хей, ти, искаш ли да пушим по цигара навънка?
Когато институционалното доверие ерозира, започва търсенето на други носители на доверие. Като да имаш заместник-министър на културата в приятели във Фейсбук и да го разбираш сега тоя културен календар ще го има ли – няма ли да го има? Да вникнеш в значението на тия 10%… в коментарите под публикация на бившия директор на Националната галерия… Писането на статуси и коментари в социалните мрежи е еквивалентът на „цигарата навън“, където си казваме думата на върха на езика, подхвърляме притеснения и имаме категорични мнения. В личните профили на артисти/куратори/изкуствоведи/критици, освен флаговете на държавите, които подкрепят по време на война, геноцид и Световното, може да се разбере и много полезна административна информация или кратки синтези, ревюта, наблюдения, които не намират отражение в специализираните платформи за писане. Тук залагаме нашето доверие на един от най-нетрайните носители, без възможност за архив (освен ако не ни се издава книга като „Вайръл стихове за секс и драма“ на Антония Антонова и Цветелина Вътева), който да бъде един от основните източници на информация, търсене и изявяване на мнение. Не защото искаме, а защото там намираме глътка въздух, макар и цигарен дим, който не е институционалната въртележка, където всички си връзваме връзките на обувките една за друга, че някой да не избяга от отговорност. Но каква отговорност има, когато лесно можеш да изтриеш написаното? Важно е човек да има приятели, по-важно е те да са от умните, най-важно е да пишат във Фейсбук, като стане нещо не окей, защото иначе е много объркващо в медиите, ако те пишат иначе.
И тука, докато има толкова много бури в чашата, то изкуството си върви, то не е спряло, върви си, ето го, аз го виждам. Ти виждаш ли го? То е малко куцо, малко никой не му обръща внимание… то е много пацифистко това изкуство, то не заема много позиции и се опитва да не предизвиква кризи, защото то вече кризите са достатъчно и всичко е много опасно, защо и то да създава проблеми – имаме си достатъчно. И е тъпо също, щото протестът за това да има изкуство, е различен от самото изкуство, да – това е малко тъпо.
И ВСИЧКИ ЖИВОТНИ КРЕЩЯТ: И ТОВА ЗАГЛАВИЕ ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СПАСИ СВЕТА (monkey gone to heaven) реквием-манифест на изчезването.2
Този текст трябва да е върху актуални процеси от художествената сцена в България през периодa март-юни (свободно избран тематичен фокус), но всъщност е за това как се оголи една тенденция през последните шест месеца, която се развива от 2020 г. насам. Текстът започва обещаващо, но липсата на примери го сговнясва; това няма значение, важното е, че има събития с вход свободен и че се познаваме – ние знаем за какво става въпрос. Забравих също така, че думата лайно е много неприемлива за пишещите критика в България – директен червен картон.
Публичното финансиране няма алтернатива за българския контекст и поддържа огромна част от независимата сцена; разговорът за механизма е изключително важен и затова той поглъща цялата публична енергия на художественото поле. Проблемът е, че художественото поле на сектора никога не е говорило толкова за собствените си условия на съществуване. Този процес неминуемо оставя дълбока следа върху художествения такъв, който на свой ред изражда и изражда, и се опитва да стигне някъде. Административната логика, постепенно мигрирайки в художествената логика, ни дава резултат, който е по-халюциногенен и от най-дивите произведения на изкуствения интелект. Затова на 11/9 аз ще бъда в киното и ще гледам „Агенти на времето: Васил Левски“ – новата мащабна семейна анимация. Това може би ви звучи много не на място, но бъдете сигурни, че аз ще го направя. Защото ако отида на още едно събитие, чийто текст, закачен на стената, ми говори все едно съм киборг морков, има как да изпия фреона от хладилника.
Изкуството сега има да захранва машината, която се бори за неговото съществуване; то се старае да бъде изрядно на документа, без който неговото съществуване е подложено най-първо на съмнение, а после и на почти сигурно отхвърляне.
Ще лети ли отново човек от катапулт през покрива на стаята си?
Или ще се отвори още едно пространство за споделяне на идеи и половината време за разговор ще мине в изреждане на всички финансови източници.
1. В предаването The Prank Panel Джони Ноксвил спретва номер на актрисата Габури Сидибе, като я кара да седне върху свръхреалистичен фотьойл, който всъщност се оказва торта. Вж. също: Everything is Cake – онлайн тренд, който започна да размива формите на реалността, като участниците заменят истински предмети с реалистични копия, които представляват торти.
2. Представление, режисирано от Марий Росен, по текст на известния австрийски драматург Томас Кьок.
EN ///
A Change in the Form of Trust. Administration, Cigarettes, and Ephemeral Archives
Selected text in the Art Criticism Competition organised by the Goethe-Institut Bulgaria and the Cultural Centre of Sofia University. 2026
Resilience. Partnerships. Marginalised groups. Decentralisation. Multimedia. Media support. Immersiveness. Portfolio. Appendix 2. Budget matrix. Deep social significance. This is not simply art… this is an experience… I’m not feeling very well; I think I’m going to step outside… I’ll go for a walk, maybe have a cigarette.
A shift in the centre of gravity of the artistic field.
Art is eternal, and it is always an experience. This is the centre of gravity of existing inside, inside, inside its very core. The value of a work is generated by the originality with which an idea is articulated and by the timely necessity of bringing the work into being. Yet the conversation about value, for x amount of time now, has remained outside the reach of the artistic field and moved into an entirely different lane. Administration, the institution, and the market (what kind of market can we even speak of in Bulgaria?) — in other words, the conditions under which art can be made and shown. Somehow, the room becomes more important than what is inside it (Bitch, is this cake?1).
The principle of open calls as a mechanism for public funding is a wonderful example of precisely this shift in the object of conversation. This principle has, in fact, become a producer of a particular kind of artistic thinking. Administration — the administration required by the project-based model of public funding — is beginning to become the preliminary form of art. Before art acquires any materiality whatsoever, there is already a set of specific criteria and expected outcomes. Administration begins to produce artistic reality. Artists/curators/critics begin to move within administrative categories, and this gradually changes the way the work itself is conceived and comes into being. It begins to be imagined, presented, and evaluated for a purpose other than the direct existence of art and its primary impact — it must legitimise itself and prove its power; it must justify itself to the state and to society; it must prove that it makes sense. It cannot exist autonomously — it needs a network to confirm it and hold it within the structure, even when it is already a little sleepy.
And so, all together, we try to defend the right of a work of art to survive, the right of culture to function and move forward. But where does culture go, and what does it produce along the way? And what kind of archive does this dance of shifting points of gravity leave behind — the one George Yúdice described as early as 2003 in his book The Expediency of Culture: Uses of Culture in the Global Era?
In the interest of saving time and print space, like that old joke about traffic cops getting new stop paddles, I’ll just ask directly: “So, what the fuck do we do now?”
We are the institution ourselves; there is no point in hating it.
It starts with the language that, from the moment the application is written, migrates into the curatorial text, the press releases, the interviews on radio and television, and inevitably finds its way into criticism, if criticism is given the chance to survive. At the moment, its role is more about exposing scandals and serving the administration’s mistakes than discussing art, because art itself has already gone wrong at the moment the application was written, or when it was assessed or funded. There is no point dragging the artist into this — they work with whatever they can and whatever comes out, comes out. The language that precedes art becomes identical to the language that speaks about art and circulates it, and then becomes the language with which art itself is criticised.
— Oh, Kirchooo, is that mouth the one you kiss your mother with?
Doesn’t everything look a little bit the same? Where does language slide when it cannot stay behind the teeth, but when it speaks, it says — those very first words of this text? Every regime of production produces its own regime of trust. Official language begins to sound the same, and no one trusts it in the way they once did. Where does Bulgarian intellectual thought drain away to? Who is producing the history of this process?
— Hey, you, wanna go outside for a cigarette?
When institutional trust erodes, we begin looking for other carriers of trust. Like having the deputy minister of culture on your Facebook friends list and trying to figure out whether this cultural calendar is actually going to happen or not. Trying to understand what those 10% mean… in the comments under a post by the former director of the National Gallery… Writing statuses and comments on social media is the equivalent of “the cigarette outside”, where we say what we really think, toss our anxieties into the air, and have firm opinions. On the personal profiles of artists/curators/art historians/critics, alongside the flags of the countries they support during war, genocide and the World Cup, one can also find useful administrative information, or short syntheses, reviews and observations that never make it onto specialised writing platforms.
Here, we place our trust in one of the most ephemeral forms of record, one with virtually no archive (unless someone decides to publish a book like Viral Poems About Sex and Drama by Antonia Antonova and Tsvetelina Vateva), and allow it to become one of our main sources of information, research and opinion. Not because we want to, but because there we find a breath of fresh air — even if it comes mixed with cigarette smoke — that is not part of the institutional carousel where we all tie our shoelaces to one another so that nobody can run away from responsibility.
But what kind of responsibility is there when what you have written can simply be deleted? It is important to have friends; more important that they are the smart ones; most important of all that they write on Facebook when something goes wrong, because otherwise it becomes terribly confusing in the media when they write somewhere else.
And here we are, while there are so many storms in teacups, and art just keeps going. It hasn’t stopped. It’s right there — I can see it. Can you? It’s a little lame, maybe, and nobody pays much attention to it… This art is very pacifist. It doesn’t take too many positions and tries not to provoke crises, because there are already enough crises and everything is so dangerous — why should art create more problems? We have enough of those already. And it’s stupid too, because the protest for the existence of art is different from art itself. Yes. That’s a little stupid.
AND ALL THE ANIMALS ARE SCREAMING: THIS TITLE CAN NO LONGER SAVE THE WORLD (monkey gone to heaven) A REQUIEM-MANIFESTO OF DISAPPEARANCE.2
This text is supposed to be about current processes in Bulgaria’s artistic scene during the period March–June (with a freely chosen thematic focus), but in fact it is about how a tendency that has been developing since 2020 became completely exposed over the past six months.
The text starts promisingly, but the lack of examples fucks it up; that doesn’t matter. What matters is that there are events with free admission and that we know each other — we know what we are talking about.
I also forgot that the word “shit” is highly unacceptable among those writing criticism in Bulgaria — a straight red card.
Public funding has no alternative in the Bulgarian context and sustains a huge part of the independent scene. The conversation about the mechanism is extremely important, which is why it consumes the entire public energy of the artistic field. The problem is that the sector’s artistic field has never spoken so much about the conditions of its own existence. This process inevitably leaves a deep mark on the artistic field itself, which in turn twists and contorts and keeps trying to get somewhere.
Administrative logic, gradually migrating into artistic logic, produces a result more hallucinogenic than the wildest works of artificial intelligence. That is why, on 11/9, I will be at the cinema watching Agents of Time: Vasil Levski — the new large-scale family animation. This may sound completely out of place, but rest assured: I will do it. Because if I go to one more event where the text pinned to the wall talks to me as if I were a cyborg carrot, I may as well drink the Freon from the fridge.
Art now has to feed the machine that fights for its own existence; it strives to be impeccable on paper, because without the document its existence is first called into question and then almost certainly rejected.
Will a person ever fly through the roof of their own room from a catapult again?
Or will another space open up for sharing ideas, only for half the conversation to be spent listing all the sources of funding?