Превърти до долу за английски език /// Scroll for English
Ламарина, възглавници, човеци и други издръжливи материали
С пастрока ми преди години имахме план да оберем казиното в което работех, за да си построим къщи върху покривите на два срещуположни високи блока. Засичахме се в 7 ч. всяка сутрин, аз се прибирах от нощна, а той излизаше за работа в синия му гащеризон. Тези точни разминавания имаха несравним съзаклятнически вкус от потенцията на гениалния ни план. Небесните ни колиби щяха да са невидими – не за друго, а защото никой не гледа нагоре, а всеки щеше да има лампа с която да разказва вицове на другия в морзов код. Забранени са мислите за живота под 5-я етаж и бяхме на едно мнение, че зли облаци няма (може би само невъзпитани). Щяхме да нанизваме часовете си съзерцание в специални броеници и от тях да плетем мрежи за лястовиците, които да научим да зимуват в дупката между възглавниците и главите ни. С две думи: от покрива можеш да видиш цялата прелест на звездите, а от прозореца не (2).
Всичкото това бленуване, за да седмицата преди удара, да ограбят казиното до нашето и здравата да ни преебат.
На следващия ден дойдоха нарежданията за мерките по безопасност на персонала, в които пишеше да сменяме ключалките по 3 пъти на ден и да пием сребърна вода против уроки. Погледът на охраната (бивш миньор, скорошобъдещен мъртвец и мой верен другар в начинанието) бе тъжна и горестна прегръдка – нямаше да го бъде тоя план. Колибите се сгромолиха и изпод тях се разхвърча изпотрошения таван на нощите, които никога нямаше да бъдат облещени в разговори между нас и небето.
До ден днешен много мразя това казино и то не защото ме заплашваха с изнасилване и убийство, а защото не можах да го обера. Напуснах, напуснах и града. От тогава все се оглеждам по покривите, да видя поне дали някой друг не е построил кулите на небесните стражи, че надали съм най-изобретателния човек на света.
Оказва се, че в Хонконг има цели колибени села вече повече от половин век, в които живеят почти хора като мен. Това са въздушни квартали, изградени от ламарина, възглавници, човеци и други издръжливи материали. Всяка постройка е съзидана с хоросан забъркан от инат, безизходица и надежда.
Узусът на архитектурата или penthouse slum
През 50-те и 60-те години на 20-ти в. миграцията от континентален Китай към Хонконг е продиктувана от нуждата за спасение и опит за сграбчване на някакъв вид стабилност. След края на Гражданската война и установяването на комунистическата власт в Китай, Хонконг, като британска колония, предлага относителна сигурност и икономически възможности. Политическите репресии, икономическите трудности и гладът, които съпътстват ранните години на Народната република, карат населението да потърси някакъв вид убежище. Това население обаче не се движи с поглед вперен в земята, защото не може да си позволи тази земя. Миграцията предизвиква огромна жилищна криза и особено влияние върху развитието на Хонконг.
От 9 до 28 квадратни метра. Толкова големи са постройките, в които живеят хилядите преселниците. През 2001 г. в penthouse slum-овете живеят 77,930 човека. Правителството няма политика за незаконните пристройки, но няма и политика за евентуалните бездомни граждани. Броят на незаконните жилища значително е намалял с реконструкцията на работническите райони в Хонконг, но все пак хората отказват да напуснат домовете си, като някои от тях живеят там над 20 години. Оказва се, че най-бедните живеят с най-красивите гледки, в един от най-луксозните градове в света, заобиколени от апартаменти струващи милиони. Мир на колибите и война на дворците!
Тези домове са узусът (2) на архитектурата, изградени от всичко подръчно и надграждани с времето – написани на езика, на който говорят гръбнаците. Събрани на гроздове от мъждукащи светлини, те са еманацията на това, което винаги се изплъзва и тайно живее без да си придава излишен драматизъм.
ПОРТРЕТИ ОТВИСОКО: Неформални общности от покривите на Хонконг
Изложба на Руфина Ву и Щефан Канъм
Изглежда вече нищо не е само́ и достатъчно в изкуството. Тази необходимост от мултижанровост е малка лъжлива лъжица в устата на голям многозъб звяр, но в контекста на всичкото е напълно разбираемо. За документалистиката обаче, едно правило е важало винаги и то е , че истинността се мами с простота.
Фотографията, поне документалната, създава свят, който дублира действителността и дава възможност на тази вторична реалност да остане дълготрайно с нас. Архитектурата има сходни тенденции, нейната цел е да съизгради пространства, в които да се разиграват определен вид действителности с цел всекидневна повторяемост. Покривните постройки на Хонконг успяват да се измазулят от донякъде от това лоно и да предизвикват разума, сетивния опит и въображение към някаква смесена форма на тревожност и възхищение, клаустрофобност и свобода.
Проектът на Руфина Ву (Канада) и Щефан Канъм (Германия) – ПОРТРЕТИ ОТВИСОКО: Неформални общности от покривите на Хонконг, представлява някакъв съвременен вид палимпсест на урбанистичното пространство в Хонконг. Руфина е архитект, а Щефан – фотограф, двамата се заемат да картографират пределите на един паралелен, надстроен свят. Проектът им носи чистотата на архитектурната скица и интензивното виждане на фотографията. Един за друг, двата инструмента успяват да построят тази вторична реалност, в която непознатия да опознае без да нанесе щети, без да инфектира със себе си – неформалните общности стават обект на показ.
Изложбата Портрети отвисоко…, която откри на 01 октомври в галерия Синтезис, представя добре идеята, че сградите са хора. Огромните снимки изпълнени до пръсване с информация (заснети с голямо-форматна камера) са като живо потръпващо месо с цвят на млечен грах. Акомпаниментът, който са архитектурните разрези на стаите, добавя към цялото изглед на скелет, всеки толкова различен като конструкция. Навеждаш се към мисълта, че тези неформални общности обитаващи сградите, са поели по свой собствен еволюционен път, който им е дал възможността да се израждат с индивидуална и неповторима костна структура. Цялостното усещане, което разгорещено танцува в събирателната лупа на наблюдателя, е на дисекция на човешки фигури, които в буквалния си смисъл абсолютно отсъстват физически от проекта. Малки текстове звучат изпод закачената на стената хартия, в тези малки етикети с по-малко от 5 изречение се описва вяло историята на обитателя, която разбира се не е най-щастливото четиво. Направи ми впечатление, че ги отминавам бързо и чета диагонално, по-скоро защото изпълняваха функцията на чекпойнтс за достоверност. Гледаш, свързваш, мислиш, усещаш, представяш си – четеш (последно) и се уверяваш, че усещането ти е било правилно, че там живее точно този човек, с точно тази история.
Ходилата ми градът да хапе
Градът е мътен въртоп, ако извикаш през нощта със всичка сила, може и да надскочиш звуците от точенето на ножовете, които те чакат сутрин. Всичко се чувства все едно е след средата на живота, когато всичко остава същото дълго време, докато един ден просто не е и е абсолютно различно.
Пришълците са тези, които развиват градовете и ги тласкат в нови посоки. Реалността, от която са построени градищата е скрита за тях и съответно в търсенето на дом, движението им през нейната материя предизвиква много по-магнитутни сътресения. Изложбата е балансирана хапка, която е лишена от ограбващия манталитет на фотографията, а сградите се чуват като продължителен и някак си познат тон. Работата е там, че всичко се усеща като в гърлото на кита и това е просто правилно.
От декември 2007 г. до февруари 2008 г. артистите работят по проекта в резиденция в хонконгската Art and Culture, който е представян в изложби на три континента. Проектът е включен в книгата Портрети отвисоко. Неформални общности от покривите на Хонконг (Peperoni Books, 2008). Тя ще бъде представена заедно с други книги на Щефан Канъм по време на Дните на отворените врати на библиотека „Фотосинтезис“ и събитията от съпътстващата програма.
Изложбата продължава от 01 октомври до 28 ноември 2024 в галерия Синтезис.
(1)Линдгрен, Астрид; Карлсон, който живее на покрива, 1955 г
(2) Реална рèчева практика; реалният език, който се говори (на улицата, в градския транспорт и т.н.).
EN ///
Peace to the Shacks, War on the Palaces!
Sheet metal, pillows, people, and other durable materials
Years ago, my stepfather and I had a plan to rob the casino where I worked, so we could build houses on the rooftops of two high-rise blocks facing each other.
We crossed paths at exactly 7 a.m. every morning. I would be coming home from the night shift while he would be leaving for work in his blue overalls. These precise encounters had an incomparable conspiratorial flavor, born from the potential of our brilliant plan.
Our sky shacks would be invisible – not for any other reason than that nobody looks up, and each of us would have a lamp with which to tell the other jokes in Morse code. Thoughts about life below the fifth floor were forbidden, and we agreed that there were no evil clouds (perhaps only ill-mannered ones).
We would string our hours of contemplation into special rosaries and weave them into nets for swallows, teaching them to spend the winter in the gap between our pillows and our heads.
In short: from the rooftop you can see all the beauty of the stars, but from the window you cannot (2).
All this dreaming, only for them to rob the casino a week before our strike and completely fuck us over.
The next day, orders arrived concerning personnel safety measures. They instructed us to change the locks three times a day and drink silver water against the evil eye.
The look on the security guard’s face – a former miner, a soon-to-be dead man, and my faithful comrade in the undertaking – was a sad and mournful embrace.
The plan wasn’t going to happen.
The shacks came crashing down, and beneath them scattered the shattered ceiling of nights that would never again be lit up by conversations between us and the sky.
To this day I hate that casino very much, and not because they threatened me with rape and murder, but because I never got to rob it.
I quit. I left the city.
Ever since, I keep looking up at rooftops, just to see whether someone else has built the towers of the sky guardians. Surely I cannot be the most inventive person in the world.
It turns out that Hong Kong has had entire shack villages for more than half a century, inhabited by people almost like me.
These are aerial neighborhoods built from sheet metal, pillows, people, and other durable materials. Every structure is created with mortar mixed from stubbornness, desperation, and hope.
The Usus of Architecture, or Penthouse Slum
During the 1950s and 1960s, migration from mainland China to Hong Kong was driven by the need for safety and the attempt to grasp some form of stability.
Following the end of the Chinese Civil War and the establishment of Communist rule in China, Hong Kong, as a British colony, offered relative security and economic opportunities. Political repression, economic hardship, and famine accompanying the early years of the People’s Republic pushed people to seek some kind of refuge.
But this population did not move with its eyes fixed on the ground, because it could not afford the ground.
Migration triggered an enormous housing crisis and had a profound influence on the development of Hong Kong. Nine to twenty-eight square meters. That is how large the structures were in which thousands of migrants lived.
In 2001, 77,930 people lived in the so-called penthouse slums. The government had no policy for illegal rooftop additions, but neither did it have a policy for the homeless citizens who might result from their removal.
The number of illegal dwellings declined considerably with the redevelopment of working-class districts in Hong Kong, yet people still refused to leave their homes, with some having lived there for more than twenty years.
It turns out that the poorest people live with the most beautiful views, in one of the most luxurious cities in the world, surrounded by apartments worth millions.
Peace to the shacks, war on the palaces!
These homes are the usus (2) of architecture, constructed from whatever is at hand and continuously built upon over time – written in the language spoken by spines.
Gathered into clusters of flickering lights, they are the embodiment of what always slips away and secretly continues to exist without assigning itself unnecessary drama.
PORTRAITS FROM ABOVE: Informal Communities from the Rooftops of Hong Kong
Exhibition by Rufina Wu and Stefan Canham
It seems that nothing in art is ever enough on its own anymore.
This necessity for multi-genre work is a small deceptive spoon in the mouth of a large many-toothed beast, but in the context of everything, it is entirely understandable.
For documentary practice, however, one rule has always held true: truth is best deceived through simplicity.
Photography, documentary photography at least, creates a world that duplicates reality and allows this secondary reality to remain with us for a long time.
Architecture has similar tendencies. Its purpose is to co-create spaces in which certain kinds of realities can unfold to be repeated every day.
The rooftop structures of Hong Kong manage to wriggle themselves partly out of this womb and challenge reason, sensory experience, and imagination toward some mixed form of anxiety and admiration, claustrophobia and freedom. The project by Rufina Wu (Canada) and Stefan Canham (Germany) – PORTRAITS FROM ABOVE: Informal Communities from the Rooftops of Hong Kong – represents a contemporary kind of palimpsest of Hong Kong’s urban space.
Rufina is an architect, while Stefan is a photographer. Together, they undertake to map the boundaries of a parallel, superimposed world.
Their project carries the purity of an architectural drawing and the intensive seeing of photography. For one another, the two tools manage to construct this secondary reality in which the unknown can become familiar without causing damage, without infecting it with itself. The informal communities become the object of observation. The exhibition Portraits from Above…, which opened on October 1 at Gallery Synthesis, communicates beautifully the idea that buildings are people.
The enormous photographs, filled to bursting with information and shot with a large-format camera, resemble living, twitching flesh the color of milky peas.
The accompanying architectural cross-sections of the rooms add the appearance of a skeleton, each one different in its construction.
You begin to think that these informal communities inhabiting the buildings have followed their own evolutionary path, one that has allowed them to develop an individual and unrepeatable bone structure.
The overall sensation, feverishly dancing inside the observer’s magnifying glass, is that of a dissection of human figures that are, in the literal sense, completely physically absent from the project.
Small texts emerge from beneath the paper mounted on the wall. In these little labels, each containing fewer than five sentences, the inhabitants’ stories are described in a deliberately restrained manner – and, of course, they are not the happiest stories to read.
I noticed that I passed over them quickly, reading diagonally, mostly because they functioned as checkpoints of credibility.
You look, connect, think, feel, imagine – then read (last of all) and confirm that your feeling was correct: that exactly this person lives there, with exactly this story.
Let the City Bite My Soles
The city is a murky whirlpool. If you shout at full force in the middle of the night, you might even overpower the sound of the knives being sharpened for you in the morning. Everything feels as though it is after the middle of life, when everything remains the same for a very long time, until one day it simply doesn’t – and is completely different.
It is newcomers who develop cities and push them in new directions.
The reality from which cities are constructed remains hidden from them, and consequently, in their search for a home, their movement through its material produces much greater tremors. The exhibition is a balanced bite, stripped of photography’s predatory mentality, while the buildings sound like one long, somehow familiar note.
The thing is, everything feels as though it is inside the throat of a whale – and that is simply right.
From December 2007 to February 2008, the artists worked on the project during a residency at Hong Kong Art and Culture. The project was subsequently presented in exhibitions across three continents. It was published as the book Portraits from Above: Informal Communities from the Rooftops of Hong Kong (Peperoni Books, 2008). The book was also presented alongside other books by Stefan Canham during the Open Days of the Photosynthesis Library and the accompanying programme.