Death and grief belong to different registers of human experience. Death is a limit, an absolute end that excludes the very possibility of meaning — it cannot be experienced, for it is the moment of complete absence. In this sense, death is an anti-experience: a boundary that allows nothing beyond itself.

Grief, however, is the opposite — it is experience par excellence. It is the continuation of death within life — the way absence settles into presence and corrodes it from within. If death is inaccessible to language, then grief is the place where language attempts to replace it, to give it form, ritual, image. That is why grief is an event that is always personal, yet never merely individual: it is a universal field we share, even when each of us experiences it alone.

BOOK
At the heart of the project lies the eponymous book “Grief Is Not for Everyone.” It contains photographs taken over the course of eight years — a slow and persistent process in which time itself becomes a co-author.

The book contains three chapters:
I. What Is It That I Don’t Understand

II. Picking at Wounds, Until Sleep

III. The Spider Crosses the Lake on Its Own Silver Thread

The book casing will be made out of my signature glycerin-gelatine material.

EXHIBITION
The same material will be used to make the pieces of the exhibition. Framed plates and sculptures.

tba.

Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език

CONCEPT / Artistic Statement

The work takes the form of an audiovisual installation in which sound, light, photographic imagery, and sculptural structure operate as interconnected systems. Through their interaction, the installation creates a sensory environment that allows cognitive processes normally hidden within the mind to emerge into physical space, becoming perceptible, experiential, and shared.

The installation presents two profoundly intriguing cognitive processes related to memory and its plasticity.

The first is ACTIVE INTERFERENCE – a protective yet forceful cognitive gesture through which memory temporarily withdraws, allowing other content to enter. It is an act of displacement, a momentary suspension of

what already exists to make room for what insists on arriving.

With time, a second process unfolds: the RECONSOLIDATION WINDOW. Quieter, yet deeper in its impact, it marks the return of the previously blocked information — altered, recoded, and situated within a new context.

When exposed to excessive levels of informational intensity, the brain inhibits specific networks, rendering certain fragments of information temporarily inaccessible. What disappears is not erased, but concealed, creating space for a new and saturated influx of knowledge.

The installation is concerned with experiencing these processes outside the enclosure of our own bodies and minds.

It proposes the possibility of touching our own memory.
Often, such mechanisms leave raw traces within us – traces that resist explanation because they are too painful, too abstract, too elusive to be fully articulated.

At the centre of the installation stands a cube constructed from raw metal pipes — a structure that evokes stability, control, and containment. Sewn onto this rigid framework are walls made of glycerin plates, attached through visible threads. Suspended within these translucent surfaces are images produced through analogue photographic processes. They embody the information our minds have blocked, yet which we continue to sense as something erased.

The installation follows the chronological activation of each of the processes it examines. Each receives its own distinct media language, its own mode of expression. Every element remains interconnected, orbiting around a shared necessity: the possibility of experiencing something that exists at the threshold of stability.

The sound component is particularly significant, as it provides the work with its sense of movement and transformation.

Sound becomes action.

It recreates the sensation of an acute prediction error: a loss of control, a sudden disruption of internal rhythm, an interruption of cognitive stability. The sonic environment is intense and fragmented, marked by abrupt saturations and collapses that generate a feeling of sharpness and instability, while simultaneously suggesting plasticity and change.

It offers no promise of a happy ending, nor even of an ending at all.

Lamps positioned on every corner illuminate the glycerin plates. The light does not fully reveal the images; instead, it renders them conditionally visible, dependent upon angle, proximity, and the duration of observation.

SOUND / Nikola Nikolov

The sound source consists of a mechanically coupled electroacoustic resonance system in which the emitting surface extends structurally beyond the speaker membrane itself.

The sonic material is generated through the no-input mixing technique using a StudioMaster 16:8:2 analogue mixing console.

This technique exploits self-generated feedback created by routing the mixer’s output back into its inputs in a continuous signal loop. As electrical current circulates through the console, the system enters a state of instability in which the signal simultaneously generates and consumes itself.

Through the manipulation of gain stages, equalisation, and auxiliary channels, a complex texture of noise, resonances, and microscopic variations emerges. The resulting sound is neither fully controlled nor entirely autonomous; it exists in a constant negotiation between intention and self-organisation.

The recorded no-input mix is played back from an audio source such as a computer or media player. The signal enters an amplifier via line input or Bluetooth connection, which then drives two full-range loudspeakers. As the speaker membranes move, they mechanically transfer vibration to a steel plate attached to the system.

The plate itself begins to resonate, amplifying particular frequency ranges, especially within the upper-mid spectrum. The resulting sound is produced through a combined emission from both the loudspeaker membranes and the vibrating metal surface.

In this configuration, the source of sound is no longer confined to the speaker cone; it expands into the entire metal structure.

Acoustically, the use of a steel plate without a conventional enclosure alters the expected behaviour of the loudspeaker system. The absence of a closed volume reduces low-frequency response while intensifying the sensation of directness and material exposure.

The metal surface introduces additional mechanical resonances and a pronounced textural quality within the mid and high-frequency ranges. The resulting sonic character is sharper, more tense, and more physically tangible — situated between the aesthetics of noise, resonance, and sculptural ambience.

The sonic composition functions as a speech act. It is the originating force behind the processes examined throughout the project, initiating rather than merely representing transformation. Sound becomes the primary agent through which change is enacted within the listener’s body.

It guides the viewer toward a state resembling micro-dissociation: a temporary suspension of the narrative self, accompanied by a sensation of losing control over memory and thought. Within this condition, perception becomes unstable, opening a space in which the mechanisms of interference, suppression, and reconsolidation can be encountered not as abstract cognitive concepts, but as embodied experience.

VISUAL / STEFANI STOEVA

Photographs
The photographic component of the installation inhabits the space of blocked memories through images that are no longer essential to conscious awareness in the present, yet retain the power to interrupt memory and temporarily obscure parts of it.
These images are secondary figures, declared unnecessary by the mind: shadows, hours, minutes, kisses, departures. The photographs do not function as documents, but as traces of interrupted access. They remain visible yet unreadable; present yet resistant to complete interpretation.

They open a pathway toward a process that is inevitably infected by reality itself.

The first layer of visual material is produced through analogue photocopying and reprinting processes using both specially created and archival photographs. This is followed by fragmentation, deterioration, and partial destruction of the image.

The process mirrors the cognitive mechanisms explored throughout the installation. Every stage remains fully analogue: the photographing of the image, the development of the film, the printing onto photographic paper, and finally its gradual dissolution within glycerin.
The image is never fixed. It continuously negotiates between appearance and disappearance, preservation and decay.

Glycerin - gelatine plates
More than 300 plates, each approximately 30 × 30 centimetres, are produced from a mixture of glycerin, gelatin, alcohol, and water. The analogue photographs are embedded within specially prepared moulds before the liquid material is poured. The plates are then left to cure on a custom ventilation system until they reach structural stability.

The preparation of the mixture is itself an extended and repetitive process of cooking, pouring, waiting, and observation. The material exists in a transitional state for long periods, oscillating between liquid and solid, vulnerability and permanence.

Throughout both the fabrication process and the final installation, the glycerin mixture produces a distinctive organic odour. Once dried, the plates retain a scent that evokes flesh, skin, and biological matter. This sensory quality contributes significantly to the construction of the immersive environment. The smell operates as an invisible layer of the work, activating bodily memory and reinforcing the impression that the viewer has entered a fragment of a living cognitive structure — something suspended between an archive, a wound, and a section of the brain itself.

Stitching and Assembly
The glycerin plates are stitched together by hand, forming larger modular surfaces that resemble fragmented membranes. These larger panels are subsequently sewn directly onto the metal framework of the cube.
Stitching is fundamental to the installation. It introduces corporeality, vulnerability, and human intervention into an otherwise industrial form.

The gesture stands in contrast to the rigid logic of the metal structure, inserting care, repair, and fragility into a system associated with control, surveillance, and external observation.
Each seam remains visible. Rather than concealing construction, the stitching exposes it, transforming the structure into a body assembled from fragments, held together through acts of persistence rather than certainty.

too bad we cannot put fragrance samples online… so you could smell the plates and the walls.

Also, the gallery in Ruse has Oberlicht, and it gets intensely hot in that town. We had that in mind when designing the installation, making it deliberately meltable. Once the temperature reached 32 degrees, it began to melt. The gallery team called it the dead man when they were disassembling it.

GALLERY SET UP

1. Assembling Construction

2. Sound Check

3. Sewing The Ceiling

4. Testing The Ceiling

5. Sewing The Walls Up For The Ceiling Construction

6. Attaching The Ceiling To The Walls

forever grateful to Ventsislava, Drago, Asen, Fedya, Gülşah, and Nikola for helping me through the process.

credits
Photography, design: Stefani Stoeva
Sound: Nikola Nikolov
Construction: Asen Asenov
Gallery assistance: Gülşah Gültaş

BG///

КОНЦЕПЦИЯ / ХУДОЖЕСТВЕНО ИЗЯВЛЕНИЕ

Работата приема формата на аудиовизуална инсталация, в която звукът, светлината, фотографските изображения и скулптурната структура функционират като взаимосвързани системи. Чрез взаимодействието си те създават сетивна среда, която позволява на когнитивни процеси, обикновено скрити в съзнанието, да излязат във физическото пространство и да станат осезаеми, преживими и споделими.

Инсталацията представя два дълбоко интригуващи когнитивни процеса, свързани с паметта и нейната пластичност.

Първият е АКТИВНАТА ИНТЕРФЕРЕНЦИЯ – защитен, но силен когнитивен жест, чрез който паметта временно се отдръпва, позволявайки на друго съдържание да навлезе. Това е акт на изместване, моментно преустановяване на вече съществуващото, за да се създаде място за онова, което настоява да пристигне.

С течение на времето се развива вторият процес – ПРОЗОРЕЦЪТ НА РЕКОНСОЛИДАЦИЯТА. По-тих, но по-дълбок по въздействието си, той бележи завръщането на информацията, която преди е била блокирана – вече променена, прекодирана и поставена в нов контекст.

Когато мозъкът е изложен на прекомерни нива на информационна интензивност, той потиска определени мрежи, правейки някои фрагменти от информация временно недостъпни. Това, което изчезва, не е заличено, а прикрито – създава се пространство за нов и наситен поток от знания.

Инсталацията се занимава с преживяването на тези процеси извън пределите на собственото ни тяло и съзнание.

Тя предлага възможността да докоснем собствената си памет.

Често подобни механизми оставят сурови следи в нас – следи, които се съпротивляват на обяснението, защото са твърде болезнени, твърде абстрактни или твърде неуловими, за да бъдат напълно изразени с думи.

В центъра на инсталацията стои куб, изграден от сурови метални тръби – структура, която внушава стабилност, контрол и ограничаване. Към тази твърда рамка чрез видими конци са пришити стени от глицеринови плочи. В полупрозрачните им повърхности са суспендирани изображения, създадени чрез аналогови фотографски процеси. Те въплъщават информацията, която съзнанието ни е блокирало, но която продължаваме да усещаме като нещо заличено.

Инсталацията следва хронологичното активиране на всеки от разглежданите процеси. Всеки от тях получава свой специфичен медиен език, свой собствен начин на изразяване. Всеки елемент остава взаимосвързан с останалите, обединен от една обща необходимост: възможността да преживеем нещо, което съществува на прага на стабилността.

Звуковият компонент е особено значим, тъй като придава на работата усещането за движение и трансформация.

Звукът се превръща в действие.

Той пресъздава усещането за остър предиктивен грешен сигнал – загуба на контрол, внезапно нарушаване на вътрешния ритъм, прекъсване на когнитивната стабилност. Звуковата среда е интензивна и фрагментирана, белязана от внезапни наситености и сривове, които създават усещане за острота и нестабилност, като едновременно с това предполагат пластичност и промяна.

Работата не обещава щастлив край, нито дори край.

ЗВУК

Източникът на звука представлява механично свързана електроакустична резонансна система, при която излъчващата повърхност конструктивно се простира отвъд самата мембрана на високоговорителя.

Звуковият материал е генериран чрез техниката no-input mixing, използвайки аналогов миксер StudioMaster 16:8:2.

Тази техника използва самогенерирана обратна връзка, получена чрез връщане на изхода на миксера обратно към неговите входове в непрекъснат сигнален цикъл. Докато електрическият ток циркулира през конзолата, системата навлиза в състояние на нестабилност, при което сигналът едновременно се генерира и поглъща сам себе си.

Чрез манипулиране на нивата на усилване, еквализацията и допълнителните канали възниква сложна текстура от шумове, резонанси и микроскопични вариации. Полученият звук не е нито напълно контролиран, нито изцяло автономен; той съществува в постоянна преговорна динамика между намерението и самоорганизацията.

Записаният no-input микс се възпроизвежда от аудио източник, например компютър или медиен плейър. Сигналът постъпва в усилвател чрез line input или Bluetooth връзка, който от своя страна задвижва два широколентови високоговорителя. Докато мембраните на високоговорителите се движат, те механично предават вибрациите към стоманена плоча, прикрепена към системата.

Самата плоча започва да резонира, усилвайки определени честотни диапазони, особено в горната част на средночестотния спектър. Полученият звук се излъчва едновременно от мембраните на високоговорителите и от вибриращата метална повърхност.

В тази конфигурация източникът на звука вече не е ограничен до конуса на високоговорителя; той се разширява в цялата метална структура.

От акустична гледна точка използването на стоманена плоча без конвенционален корпус променя очакваното поведение на системата от високоговорители. Липсата на затворен обем намалява нискочестотната реакция, като същевременно засилва усещането за директност и материалност на звука.

Металната повърхност въвежда допълнителни механични резонанси и отчетливо текстурно качество в средните и високите честоти. Полученият звуков характер е по-остър, по-напрегнат и по-физически осезаем – разположен между естетиката на шума, резонанса и скулптурната атмосфера.

Звуковата композиция функционира като речеви акт. Тя е първоначалната сила зад процесите, разглеждани в проекта, като инициира, а не просто представя трансформацията. Звукът се превръща в основния агент, чрез който промяната се осъществява в тялото на слушателя.

Той насочва зрителя към състояние, наподобяващо микродисоциация – временно преустановяване на наративното „аз“, придружено от усещане за загуба на контрол над паметта и мисълта. В това състояние възприятието става нестабилно, отваряйки пространство, в което механизмите на интерференция, потискане и реконсолидиране могат да бъдат преживени не като абстрактни когнитивни концепции, а като въплътено преживяване.

ВИЗУАЛНА ЧАСТ

ФОТОГРАФИИ

Фотографският компонент на инсталацията обитава пространството на блокираните спомени чрез изображения, които вече не са съществени за настоящото съзнателно осъзнаване, но продължават да притежават способността да прекъсват паметта и временно да прикриват части от нея.

Тези изображения са вторични фигури, обявени от съзнанието за ненужни: сенки, часове, минути, целувки, раздели. Фотографиите не функционират като документи, а като следи от прекъснат достъп. Те остават видими, но нечетими; присъстващи, но съпротивляващи се на пълното интерпретиране.

Те отварят път към процес, който неизбежно е заразен от самата реалност.

Първият слой на визуалния материал е създаден чрез аналогови процеси на фотокопиране и повторно отпечатване, използвайки както специално създадени, така и архивни фотографии. След това изображенията преминават през фрагментиране, влошаване и частично разрушаване.

Този процес отразява когнитивните механизми, изследвани в инсталацията. Всеки етап е изцяло аналогов: заснемането на изображението, проявяването на филма, отпечатването върху фотографска хартия и накрая постепенното му разтваряне в глицерин.

Изображението никога не е фиксирано. То непрекъснато преговаря между появата и изчезването, съхранението и разпадането.

ГЛИЦЕРИНОВО – ЖЕЛАТИНОВИ ПЛОЧИ

Изработени са повече от 300 плочи, всяка с приблизителен размер 30 × 30 сантиметра, от смес от глицерин, желатин, алкохол и вода. Аналоговите фотографии се поставят в специално подготвени форми, преди в тях да бъде излят течният материал. След това плочите се оставят да се втвърдят върху специално изработена вентилационна система, докато достигнат структурна стабилност.

Самото приготвяне на сместа представлява продължителен и повтарящ се процес на варене, изливане, изчакване и наблюдение. Материалът дълго време съществува в преходно състояние, колебаейки се между течност и твърдо вещество, уязвимост и устойчивост.

Както по време на изработването, така и в окончателната инсталация глицериновата смес отделя характерна органична миризма. След изсъхване плочите запазват аромат, напомнящ плът, кожа и биологична материя.

Това сетивно качество има съществен принос към изграждането на потапящата среда. Миризмата функционира като невидим слой на произведението, активирайки телесната памет и подсилвайки усещането, че зрителят е влязъл във фрагмент от жива когнитивна структура – нещо, което се намира между архив, рана и част от самия мозък.

ШЕВ И СГЛОБЯВАНЕ

Глицериновите плочи се съшиват ръчно, като образуват по-големи модулни повърхности, наподобяващи фрагментирани мембрани. След това тези по-големи панели се пришиват директно към металната рамка на куба.

Шиенето е фундаментално за инсталацията. То въвежда телесност, уязвимост и човешка намеса в иначе индустриалната форма.

Жестът контрастира с твърдата логика на металната конструкция, въвеждайки грижа, поправяне и крехкост в система, свързана с контрол, наблюдение и външно наблюдение.

Всеки шев остава видим. Вместо да прикрива процеса на изграждане, шиенето го разкрива, превръщайки конструкцията в тяло, сглобено от фрагменти и поддържано чрез актове на постоянство, а не на сигурност.

За съжаление, не можем да поставим мостри от аромата онлайн, за да можете да усетите миризмата на плочите и стените.

Галерията в Русе разполага с горно осветление, а градът може да стане изключително горещ през лятото. Имайки това предвид, проектирахме инсталацията така, че тя умишлено да бъде податлива на топене.

Когато температурата достигна 32 градуса, инсталацията започна да се топи.

Екипът на галерията я нарече „мъртвецът“, докато я разглобяваше.

Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език

Otherness is a necessary perspective.
The anthropologist is always both inside and outside the group they study: they must immerse themselves without dismantling the community's intricate layers. Yet observation itself is inherently transformative — the very act of looking is a form of participation that alters the studied environment more profoundly than overt involvement ever could.

In this sense, my presence in Sofia over the past five years has been a kind of anthropological experiment. I did not come merely from another city — I did not come from a city at all. Thus, I occupy an in-between position: neither fully within nor entirely outside. This threshold state allows one to see how youth groups inhabit spaces the city has either left empty or oversaturated with activity. In both cases, the same phenomenon is at play: the social re-appropriation of physical parameters.

When communities gather in such places, they not only fill them with meaning but also generate their own rules, identities, and practices. The space thus ceases to be a background or circumstance and becomes the outcome of collective action.

This leads us to the questions:

Does the place shape the group, or does the group shape the place?

And

How do we produce social spaces?

This project examines three key spaces in Sofia, each carrying different social and cultural meanings for youth communities. The main goal is to understand how the interaction between place and group influences the formation of identities and social practices, exploring whether the space shapes the group or the group defines the meaning of the space.

The first space considered is the Church of St. Sedmochislenitsi, which functions as a traditional cultural and religious center. Here, the norms of established social rules and rituals are manifested, and the space clearly defines social interactions and expectations for participants. The place creates a framework for belonging, but at the same time limits opportunities for experimentation and individual autonomy, thus representing a site of central urban challenge.

In contrast, Balkanton and Fabrika Avtonomiya (around General E. Totleben Boulevard) are located on the periphery of the city center and serve as examples of spaces with flexible functions. They allow participants to create their own rules and practices, experiment with identities, and form collective cultural actions. In these spaces, a combination of social freedom and transitional states is observed, which stimulates the creation of new forms of community and culture, acting as major sources of the underground scene.

WHATS INSIDE

BG ///

Гледната точка на „другостта“ е необходима.

Антропологът винаги е едновременно вътре и вън от групата, която изучава: той трябва да се потопи в нея, без да разрушава сложните пластове на общността. И все пак самото наблюдение по своята същност е трансформиращо – самият акт на вглеждане е форма на участие, която променя изучаваната среда по-дълбоко, отколкото би могло прякото вмешателство.

В този смисъл престоят ми в София през последните пет години представляваше своеобразен антропологичен експеримент. Не дойдох просто от друг град – всъщност изобщо не идвах от град. Така заемам междинна позиция: нито напълно вътре, нито изцяло вън. Именно това състояние на „праг“ позволява да се види как младежките групи обитават пространства, които градът или е оставил празни, или е пренаситил с дейност. И в двата случая наблюдаваме едно и също явление: социално преосмисляне и усвояване на физическата среда.

Когато общности се събират на такива места, те не само ги изпълват със смисъл, но и създават свои собствени правила, идентичности и практики. Така пространството престава да бъде просто фон или обстоятелство и се превръща в резултат на колективно действие.

Това ни отвежда до въпросите:

Мястото ли формира групата, или групата формира мястото?

И…

Как създаваме социални пространства?

Този проект разглежда три ключови пространства в София, всяко от които носи различно социално и културно значение за младежките общности. Основната цел е да се разбере как взаимодействието между мястото и групата влияе върху формирането на идентичности и социални практики, като се изследва дали пространството оформя групата, или групата определя смисъла на пространството.

Първото разглеждано пространство е църквата „Св. Седмочисленици“, която функционира като традиционен културен и религиозен център. Тук се проявяват нормите на утвърдените социални правила и ритуали, а самото пространство ясно дефинира социалните взаимодействия и очакванията към участниците. Мястото създава рамка за принадлежност, но същевременно ограничава възможностите за експериментиране и индивидуална автономия, превръщайки се така в обект на важно градско предизвикателство.

За разлика от това, „Балкантон“ и „Фабрика Автономия“ (в района на булевард „Ген. Е. Тотлебен“) са разположени в периферията на градския център и служат като примери за пространства с гъвкави функции. Те позволяват на участниците да създават свои собствени правила и практики, да експериментират с идентичностите си и да инициират колективни културни действия. В тези пространства се наблюдава съчетание от социална свобода и преходни състояния, което стимулира създаването на нови форми на общност и култура, служещи като основни източници на ъндърграунд сцената.

Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език

Everything revolves around the act of letting go — of matter, of memory, of the material traces that hold the past in place. The project Where People Come to Die focuses on the gathering of archival photographs lost in time, and on the impossibility of controlling memory — that silent effort to hold on to something that has already gone.

For eight years, the artist has collected over seven hundred found photographs. They are arranged in a hand-stitched book, where the text is written four times on every page — a repetition that gradually erases meaning until only its breath remains. The words dissolve into an unreadable code, something that can no longer be understood but only felt — another kind of memory, closer to the body than to language.

Inside, the photographs form soft collages of archival images and pictures of plants. Their encounter creates fragile, decomposable connections — like roots intertwining beneath the soil, vanishing into the dark. In them lives the same fleeting beauty as in flowers — a life aware of its end, yet blooming despite it.

The structure of the book follows the same logic — intuitive, almost like a memory that refuses to be ordered. A French link stitch allows the pages to move freely and change shape — the book breathes, bends, seems alive. It has a soft, furry tail, reminiscent of a fox approaching quietly through the snow, pausing time for a moment.

The installation extends this idea into space. A bundle of sticks rises from the ground like a bush or a gravestone, from which a lace veil hangs — a shroud onto which photographs are sewn, divided into episodic fragments. The scent of wet leaves scattered at the base creates a sense of autumn and spring at once — of reversal, of transition between life and forgetting.

The project is driven by the need to give these images a final home — to grant them a quiet, dignified farewell. To remind them that they once mattered. That they are not simply discarded or forgotten photographs.

The gathered faces — children, brides, soldiers, embraces, tears, joy — are the faces of ordinary people, of their attempts to be real, even if only for a moment. This is a place where they come to die peacefully.
And perhaps — to remain alive in someone’s gaze, just a little longer.

Forever grateful to Maria, Nicole, Ventsislava, Fedya, Theodora, Ivasha, Alexa, Emiliya, Aron, and Nikola for helping me through the process.

Един прекрасен ден през март ще се надигнат птиците и дните ще млъкнат, а нощта няма да дойде навреме.

Преди последният ми дъх да развее знамената ще прочета на глас всички азбуки. Катастрофално ще ги врязвам в себе си, време е съюзите да се разпаднат в неграмотноопрощение към забравата.

Дървото се протяга в грамадната си неподвижна сянка и изтръгва откраднатия от устата ми плод. Към всяка картина започвам да се завръщам другоземна и обхваща ме духовното стеснение от някогашното притежание. Цветята са цветя, а камъните – камъни.

Това е така, защото обратното нямаше да има смисъл,

там няма вътрешност,

там не бива да има друго.

Раздутите ми лобове не ще скрият нищо. Идете си ехтящи отражения и оставете само пращящото синьо да лежи до менe. Нека всички хора се изсипят на вратата ми да гледаткак съдбата се осъществява в какафония от пасианси. Амалгамите се разполовяват на изначалните си смеси, животът не е измислен с мислене, а просто е съзрян и чут.

Това е обратното на напразното.

Покорявам се и почти съм радостна. Всичко, което съм откраднала, ми се е полагало.

Сега нека всичкото да си отиде.

От най-високия прозорец на моя дом ще се извикам:

Смъртта е само изблик на различие.



Улучих, че това трябва да е истината.



-Стефанѝ Стоева преърти до долу за български език

WHATS INSIDE

BG ///

Всичко се върти около акта на пускането – на материята, на спомена, на материалните следи, които задържат миналото. Проектът „Където хората идват да умрат“ (Where People Come to Die) се фокусира върху събирането на изгубени във времето архивни фотографии и върху невъзможността да се контролира паметта – онова тихо усилие да задържиш нещо, което вече си е отишло.

В продължение на осем години художникът събира над седемстотин намерени фотографии. Те са подредени в ръчно шита книга, в която текстът е изписан четири пъти на всяка страница – повторение, което постепенно заличава смисъла, докато не остане само дъхът му. Думите се разтварят в нечетлив код – нещо, което вече не може да бъде разбрано, а само усетено; един друг вид памет, по-близка до тялото, отколкото до езика.

Вътре фотографиите образуват меки колажи от архивни кадри и изображения на растения. Срещата им създава крехки, разпадащи се връзки – като корени, преплитащи се под почвата и изчезващи в тъмнината. В тях живее същата мимолетна красота като в цветята – живот, който съзнава края си, но въпреки това цъфти.

Структурата на книгата следва същата логика – интуитивна, почти като спомен, който отказва да бъде подреден. Френският тип шиене позволява на страниците да се движат свободно и да променят формата си – книгата диша, огъва се, изглежда жива. Тя има мека, пухкава опашка, напомняща за лисица, която се приближава тихо през снега и спира времето за миг.

Инсталацията пренася тази идея в пространството. Сноп пръчки се издига от земята като храст или надгробен камък, от който се спуска дантелен воал – саван, върху който са пришити фотографии, разделени на епизодични фрагменти. Ароматът на мокри листа, разпръснати в основата, създава усещане едновременно за есен и пролет – за обрат, за преход между живота и забравата.

Проектът е воден от нуждата да се даде на тези изображения последен дом – да им се осигури тихо и достойно сбогуване. Да им се напомни, че някога са имали значение. Че не са просто изхвърлени или забравени снимки.

Събраните лица – деца, булки, войници, прегръдки, сълзи, радост – са лицата на обикновени хора и техните опити да бъдат истински, макар и само за миг. Това е място, където те идват, за да умрат спокойно.

И може би – за да останат живи в нечий поглед, поне още малко.

Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език

Like a repulsive home you cannot leave.
-Rosen Petrov

This is Non-Literature

In texts about migration, in films that look back, or in the ordinary conversations between people who, especially on holidays, share their experiences from different corners of the world, two emotions often stand out vividly — sadness and optimism.

Optimism is the way a person allows themselves to be an adventurous idiot. In Ivasha and Stephanie’s book périphérie, it is presented precisely in that naïve, unceremonious, childlike way

Sadness, on the other hand — directly tied to the regional context — we wear it on our faces; we even take pride in it. périphérie fully recognizes that furrowed sensitivity, which becomes even rougher when thousands of kilometers have been crossed, especially at an early age.

The book contains four stories by children who migrated to Paris and who, by coincidence, are now adults. Each text is more scraped, more frantic than the previous one, yet at its core, these are simple, unfiltered stories — competing in authenticity and tonal richness with the photographs that accompany them.

Although anchored in the real world, the stories provoke clenched teeth and demand that the reader drink a small glass of alcohol before and after finishing them.

The Daniil Kharms-like title foretells the feeling that both the texts and the book itself are offended by the surrounding reality — that they, too, are migrants within their own paper-and-ink world.
Periferi recalls Musique Concrète and the analog audacity of Pierre Henry, carrying the same fragmentary nature that characterizes not only avant-garde and experimental art, but also childhood imagination. And that imagination, in turn, flows — both consistently and magically — between the letters of the text, evoking the scents of Allende, Márquez, and Borges.

The foundations on which périphérie stands are incredibly shaky, solitary, and slightly bowed — but not desperate. They exist in a constant state of transition, in tune with perpetual change, and yet, somehow, they are at home forever.

- Nikola Nikolov

credits:
Photography, design, logistics: Stefani Stoeva
Music: Denis Manev and Kasem Alsoud
Texts: Ivasha Hristova

BOOK PROMO VIDEO

credits
Cast: Alexandra Stoikova & Stefani Stoeva
Directed by Viktor Ivanov ( www.ivanov-viktor.com )
Cinematography by Viktor Ivanov, Boris Mitrev, Lilyana Ruseva
Editing by Zahari Zahariev
Sound Design/Mix by Michel Michev
Colour Grading by Nikol Nikolchova ( https://www.patternprod.com )

WHATS INSIDE

BG ///

Литературен продукт “périphérie” е не-литература.
Това не е бунт срещу нещо или някой.
Не е книга.
То просто е.

“В текстовете, свързани с миграция, във филмите, които поглеждат назад или в обикновените разговори между хората, които най-вече по празници, споделят преживяванията си в различните кътчета на света, много често се открояват ярко две емоции – тъга и оптимизъм.

Оптимизмът е способът, с който човек си позволява да бъде авантюристичен идиот.

В книгата на Иваша -“périphérie”, той е поднесен точно по наивния безцеремонен, детски начин. Тъгата пък – пряко свързана с регионалния контекст – си я носим на лицето, дори се гордеем с нея. “périphérie” абсолютно разпознава набраздената чувствителност, която става още по-неравна, когато хиляди километри са изминати, особено в ранна възраст.

Книгата съдържа четири разказа на деца, мигрирали в Париж, които по стечение на обстоятелствата вече са възрастни. Всеки текст е по-охлузен от предишния, по-панически, но в своята същност това са съвсем обикновени истории, които съперничат по достоверност и цветова наситеност на придружаващите ги фотографии.

“périphérie” напомня на Musique Concrète и аналоговата дързост на Пиер Анри, и съдържа същата фрагментарност, която освен за авангарда и експерименталното изкуство е характерна и за детското въображение. Което пък от своя страна последователно и по магически е излято из между буквите на текста, навявайки ухания на Алиенде, Маркез и Кортасар.

Основите, на които лежи “périphérie”, са невероятно клатещи се, самотни и с леко сведен поглед, но не са отчаяни. Те са в постоянен преход, те са в едно с непрекъснатата промяна, но са и у дома си завинаги .”

-Никола Николов

Екип:

Фотография, дизайн, логистика: Стефани Стоева

Музика: Денис Манев и Касем Алсуд

Текстове: Иваша Христова

Екип видео:

В ролите: Александра Стойкова и Стефани Стоева

Режисьор Виктор Иванов ( www.ivanov-viktor.com )

Оператор Виктор Иванов, Борис Митрев, Лиляна Русева

Редакция Захари Захариев

Звуков дизайн/микс от Мишел Мичев

Color Grading от Никол Николчова ( https://www.patternprod.com )

Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език

Man creates the ideals, feeds on them, dresses them in fine clothes, educates them, watches them flourish, grows old with them, or they grow old without him.
On the train tracks, in a town on the Bulgarian-Turkish border, stretching across the lonely plains of the Soviet landscape, at the end of the 1950s, some of Nil’s last memories unfold - the world in which he grew up, the thoughts that poison him, the people he burned for, the life he fought for, and the nightmares he died from. In the time of illusory upsurge and false slogans, tragedy is reaping.

Me, All Mine is a collision of the dreamy tinge and the inevitable reality. The book interweaves photographs, text, and archival footage into a seamless blend of unadulterated emotions, dreams, and physical circumstances. The confrontation of self-alienation with vulnerability questions the boundaries of the individual. Through the monochrome reflections and blurred images, the footage lays bare the structure of memories and spills them into virulent hallucinations. The unraveling of memory through ephemeral visual fragments exposes a vital problem:
What or who creates our personality?
The author places his image in the perpetrator’s perspective, while distancing himself by mythologizing the subject.

I remain a faithful and true son of this great, ugly land.

Denis Manev (b. Bulgaria, 1999) is a visual artist and photographer. He creates works that may be viewed as self-portraits, using a poetic and often metaphorical vocabulary.
He employs a visual vocabulary that confronts a wide range of social and sensitive topics, referencing expressionism, 20th-century Balkan poets, surrealism, and symbolism. His approach utilizes time as well as space – a fictional and experiential universe that only emerges bit by bit.
By challenging the boundary between the world of memory and the world of experience, he skillfully crafts intensely personal moments through acceptance and denial, leading the audience in circles. His works appear as dreamlike images in which fiction and reality meet, well-known tropes merge, meanings shift, and past and present fuse.
His works often include contact with architecture and basic living elements. Energy (heat, light, water), space, and landscape are examined in less obvious ways and sometimes developed in absurd ways.

- Denis Manev

Photography, text, logistics: Denis Manev
Design, prepress: Stefani Stoeva
There is a mistake on the first page of this piece, which will be cherished forever since this is both Dennis’s and my first book and work together.

Thank you!

WHATS INSIDE

BG ///

Човекът създава идеалите, храни се с тях, облича ги в изящни одежди, възпитава ги, наблюдава разцвета им, остарява заедно с тях – или пък те остаряват без него.

На фона на железопътни релси, в градче на българо-турската граница и сред самотните равнини на съветския пейзаж в края на 50-те години, се разгръщат някои от последните спомени на Нил – светът, в който е израснал; мислите, които го отравят; хората, за които е горял; животът, за който се е борил; и кошмарите, от които е умрял. Във време на илюзорен подем и фалшиви лозунги, трагедията жъне своите плодове.

„Аз, изцяло мой“ (Me, All Mine) е сблъсък между мечтателния нюанс и неизбежната реалност. Книгата съчетава фотографии, текст и архивни кадри в цялостна сплав от неподправени емоции, мечти и физическа действителност. Сблъсъкът между себеотчуждението и уязвимостта поставя под въпрос границите на личността. Чрез монохромни отражения и размити образи, кадрите разкриват структурата на спомените и ги превръщат в агресивни халюцинации. Разгръщането на паметта чрез ефимерни визуални фрагменти извежда на преден план един съществен въпрос:

Какво или кой изгражда нашата личност?

Авторът поставя образа си в перспективата на извършителя, като същевременно се дистанцира чрез митологизиране на обекта.

Оставам верен и истински син на тази велика, грозна земя.

Денис Манев (роден в България, 1999 г.) е визуален артист и фотограф. Той създава творби, които могат да се разглеждат като автопортрети, използвайки поетичен и често метафоричен език.

Той си служи с визуален изказ, който засяга широк спектър от социални и деликатни теми, черпейки вдъхновение от експресионизма, балканските поети на XX век, сюрреализма и символизма. Подходът му борави както с времето, така и с пространството – изграждайки измислена вселена, основана на личен опит, която се разкрива постепенно, стъпка по стъпка.

Като поставя под въпрос границата между света на спомените и света на реалния опит, той умело създава силно лични моменти чрез съчетаване на приемане и отричане, повеждайки зрителя в кръг. Творбите му приличат на съновидни образи, в които измислицата и реалността се срещат, познати мотиви се сливат, значенията се променят, а миналото и настоящето се преплитат.

В работите му често присъстват елементи на архитектура и основни компоненти на бита. Енергията (топлина, светлина, вода), пространството и ландшафтът се разглеждат по по-неочевидни начини, а понякога се развиват и по абсурдни.

– Денис Манев

Екип:

Фотография, текст, логистика: Денис Манев

Дизайн, предпечат: Стефани Стоева

На първата страница на тази статия има грешка, която ще бъде ценена завинаги, тъй като това е първата ни книга и съвместно произведение, както на Денис, така и на мен.

Благодаря!

Scroll for Bulgarian /// Превърти до долу за български език

To walk is to surrender - to let the world shape you around the edges.
Gone for a Walk, I Shall Return is a photographic zine that explores the act of solitary movement as both disappearance and discovery. The images trace the quiet dialogue between body and landscape, between motion and stillness, between the will to continue and the pull to dissolve.

In the research for the zine, I found an extremely interesting take on the act. It’s a quote from Captain Scott’s diary of the Terra Nova Expedition that anchors the work: the final words of Lawrence Oates —

I am just going outside and may be some time.

His step into the blizzard becomes a metaphor for walking as a radical act of release — an embrace of uncertainty, of transformation.

Every walk holds this potential. You never know what will happen on your way,
But you can be sure — you will not return the same.

WHATS INSIDE

BG //

Да ходиш означава да се предадеш - да позволиш на света да те оформя по краищата.

Gone for a walk, I shall return е фотографски зин, който изследва акта на самотно движение като едновременно изчезване и откритие. Изображенията проследяват невидимият разговор между тялото и пейзажа и вливането на информацията в реалността.

В проучването за зина открих изключително интересен поглед върху акта. Цитат от дневника на капитан Скот от експедицията Terra Nova, който се превърна в опорна точка, това са и последните думи на Лорънс Оутс —

„Просто излизам навън и може да мине известно време.“

Неговата стъпка в виелицата се превръща в метафора за ходенето като радикален акт на освобождаване — прегръдка на несигурността, на трансформацията.

Всяка разходка крие този потенциал. Никога не знаеш какво ще се случи по пътя ти, но можеш да бъдеш сигурен, че няма да бъдеш същия.