Subscribe now

Share

Subscribe now

Share

? ? ?

Subscribe now

Share

Subscribe now

Share

Subscribe now

Share

? ? ?

Subscribe now

Share

Subscribe now

Share

Превърти до долу за английски език /// Scroll for English

Независимо от делата, всеки човек, изправен пред стената за разстрел, може да ти стане мил.

Антон Роланд Лауб е роден в Букурещ артист, който живее и работи в Берлин, а визуалното му търсене е в постоянно преследване на пресечната точка между личното свидетелство и колективната памет на родината му. Работи в дългосрочни проекти, често завършващи под формата на фотокниги, приличащи на луксозните издания с цитати на председатели.

Лауб настойчиво се връща към близкото минало на Румъния като място, където историята отказва да се уталожи. Чрез ключови произведения като Mobile Churches, LAST CHRISTMAS (of Ceaușescu) и MINERIADA, Лауб размишлява върху разместването, справедливостта и колективната травма, разкривайки как неразрешените истории продължават да оформят настоящето.

Букурещка трилогия / изложба на Антон Роланд Лауб с куратор Соня Вас/

Галерия SYNTHESIS представя Букурещка трилогия на Лауб. Изложбата се разперва като пиеса в три действия, които могат да бъдат танцувани самостоятелно, но трябва да се гледат задължително заедно. Веднага прави впечатление почеркът на автора – още с влизането са поставени три книги с кожени корици, еднакъв формат – различен цвят.
Експозицията се състои от три проекта на Антон Роланд Лауб:

Подвижни църкви, Минериада, Последната Коледа (на Чаушеску).

Относно гледането заедно и защо е важно – ами заради контекста. Визуалната работа в проектите не е възбуждаща като визуален материал, но е гръмка в усещането си за истинност. Антон наистина е артист, който се опитва да изглади или нагъне части от мозъка си в търсене на полезна информация и под полезна имам предвид в посоката на усещане. Тук работата с куратор е ключова, а Соня Вас е задала по-скоро очевиден ход на изложбата. Предметите в изложбеното пространство (малката маса с изтрития портрет на Чаушеску, принтираният лист ALO и бонбоните Lindt) изглеждаха скалъпени, отколкото обмислени, такива кураторски решения наричам джобни мистерии – по очевидни литературни причини понякога тези решения са супер, но предварително трябва да имаш нещо интересно в джоба. Хубавият акт на куратора тук е, че максимално е спазвал семплостта на автора и на книгите, освен с масата, за масата не говорим повече. Ако сте чели и други мои текстове, ще ви стане ясно защо е важно кураторът да обръща внимание на ритъма на книгите. Текстът към изложбата е по-скоро лек, кратък, информативен и скучен.

Това, което малко озадачава наистина, е усещането за неопределена другост в изкуството на Антон. Показват се кадри и карти и полароиди от едно време, в една държава, в едни много преломни точки от епоха, но някак си обуздано и далечно, като да гледаш с телескоп или бинокъл пожари далече, далече от теб. Това е възможно да се е получило съвсем нарочно, защото все пак неговата работа се занимава с колективната травма и търсене в архиви, но може и да е огледало на отричането на корените и адаптацията към подреденото и спокойно чуждо. Осезаемо липсва нещо, което е там, но не му е обърнато внимание и това го прави страшно интересно.

Подвижни църкви

Анализ на архитектурни диктаторски фантазии. Красивата идея на Чаушеску да мести църкви на релси и като цяло да качи енорията на естетическа и духовна въртележка. Фантазиите са фантазии, когато не се осъществяват, иначе им се казват планове. Тук ситуацията е такава, че църкви биват навирани в междублокови пространства и преориентирани в други посоки -градска реалност в Букурещ през 80-те години на ХХ век.

Минериада

Това е финалната част от неговата трилогия, разглежда общественото разделение и възможностите за манипулация от менталните граници до физическото тяло. Серията впечатлява с лиминалността на насилието и празните пространства, формирани от отсъствието на право на самоконтрол. Полароидите на бащата на Лауб се появяват в тази част от изложбата и наистина въздействат безотказно. Добре, че не ги е купувал тези полароиди от Синтезис, защото кадрите на горящи автобуси от една вълнуваща революция щяха да са на черти от неправилното съхранение на филма.
Минериада – от миньор и олимпиада. Това са серия от протести и често насилствени сблъсъци на миньорите от долината Жиу в Букурещ през 90-те години на ХХ век, по-специално през 1990–1991 г. Терминът „минериада“ се използва и за обозначаване на най-значимия и най-насилствения от тези сблъсъци, състоял се между 13 и 15 юни 1990 г. През 90-те години миньорите от долината Жиу играят видима роля в румънската политика, а техните протести отразяват междуполитическите и обществените напрежения в периода след Румънската революция.

От съкилийници до съпартийници. Последната Коледа (на Чаушеску).

Аз съм чувала, че за да си фен на златото, все за нещо е трябвало да си бил в затвора. Както е и случаят с Николае Чаушеску. През 1940 г. е арестуван и съден, а през 1943 година бива преместен в затвора в Търгу Жиу, където е в една килия с Георге Георгиу-Деж (от 1944 до 1965 г. е Първи и Генерален секретар на ЦК на Румънската комунистическа партия). След смъртта на Георге, специфично след 3 дни, Чаушеску поема поста генерален секретар на Румънската работническа партия. Създава известни симпатии към себе си чрез курса на независимост от Съветския съюз, излизането от Варшавския договор и отказа за инвазия на Чехословакия.

89‘

През 80-те отвсякъде вече се усещат балоните на кипене, тайната полиция на режима — Секуритате — запазва строг контрол върху информационните потоци и систематично потиска всякакви форми на свободно изразяване и зараждане на вътрешна опозиция. Южна Румъния успяват да ловят наши програми благодарение на равнинния си терен и БНТ се явява като малък процеп в бетона. Всичко споменато горе води до въстанието в Брашов на 15 ноември 1987 г. заради продължителността на Политиката на строги икономии. Това въстание е потушено от Секуритате, като се арестуват над 300 човека от които много са осъдени на затвор, но камъкът започва да се търкаля, прелюдията към края на режима е започнала. Следват декемврийските бунтове в Тимишоара, които обединяват различните прослойки и разбира се ражда великолепната реч на Чаушеску, в която той осъжда протестите и се опитва да убеди хората, че ще вдигне заплатите им с по 10 леи (4 долара на месец). Тълпата се бунтува и е неспокойна, започват огнестрелни гърмежи и мълвата за стреляне по тълпата от Секуритате се разнася бързо. Тук е и фразата около, която е ситуирана немалка част от труда на Лауб.

ALO, ALO, ALO…

Чаушеску се опитва да привлече вниманието им, но не се получава, след което се прибира вътре. Започва кървавата революция на Румъния. За разлика от България, тук танковете наистина излизат на площада, по тълпите от хора се стреля от различни сгради, бити до смърт, прегазвани. Всичко това трае часове наред. От 22-ри до 24-ти декември Николае и Елена се опитват да избягат и укрият, но единственото, което намират по пътя, е смъртта си. Екзекуцията им се осъществява от трима парашутисти, а съдебният процес, издал заповедта за присъдите им, трае около 2 часа. Екзекуцията се излъчва по телевизията, но разстрелът не е записан. Румъния става единствената източноевропейска социалистическа държава, в която режимът е свален с насилие.

Последната Коледа (на Чаушеску) поставя въпроси за дискурса на справедливостта и институционалната памет около Румънската революция, три десетилетия по-късно.
Книгата на Антон Роланд Лауб може да се сравни с облака от прелитащи спомени – истински и фалшиви, когато помиришеш нещо, което не си помирисвал отдавна, и има строго кодирана система от усещания, които връща. Относно фалшивите спомени, те не са точно фалшиви и не са и точно спомени, те са усещания на позиции на телата в пространството или съответно тяхната липса. В книгата се редуват образи от пищния личен живот на диктатора и жена му, гардероб, който прилича по-скоро на зоопарк, златните бани, тайната му прожекционна – всичко в необясним лукс, и персонажа, който Чаушеску представя пред народа. Между страниците могат да се намерят и кадри от предаването на живо, фотографии на различни ъгли от пишещата машина на бащата на Лауб, но най-същественото е заложено всъщност в една единствена фотография, която връзва смисловия сноп.

На страница 59 от книгата Последната Коледа (на Чаушеску) има кадър от филма Носферату от 1922 г. Кадърът е в гръб. Тази проява поставя определен вид знаци, които са мостът между хаотичната история и неориентирания спомен за нея. Това е човекът, който се опитва да си спомни минало, което е донякъде негово. Освен ироничният коментар, кадърът служи за поколенчески ориентир. Това прави книгата действителна и важна. Използването на визуални подложки от телевизионен бял шум е приятен избор за някои от фотографиите, особено на тази с кадър от филма, добавя към усещането за прекъсване на някакъв вид връзка, която говори на твой вътрешен език. Книгите му имат завършеност и успяват да зададат усещане, което не отговаря на дефиниция. Това аз наричам прост успех. Работата на Антон Роланд Лауб, книжната такава, влива у човека усещането за безизборност, като разходка в мъгла, която е по-скоро въображаема, но опасна. Това се дължи на умелото и пресметливо боравене с чуждата памет и на безусловното преследване на някакъв вид истина.

Букурещка трилогия – изложба на Антон Роланд Лауб / 04.12.2025 г. – 14.02.2026 г. / Галерия SYNTHESIS

Съпътстваща програма:

27 януари, 17:00-20:00 ч. | Библиотека ФотоСинтезис: Фокус – фотокниги от издателство „Kehrer“

10 февруари, 19:30 ч. | Прожекция на филма „The New Year That Never Came“, 2024 г. (реж. Богдан Мурешану) в Кино Одеон

ALO, POLICIYATA LI E?* е част заглавие на песента Фиаско – Ало, полицията ли е? (Fiasko Alo policiyata li e?) на рок група на българското десетилетие ТДК.

EN ///

ALO, POLICIYATA LI E?

Material written for the magazine OBSCURA MAG BULGARIA 12/01/2026.

Regardless of the crimes, anyone standing before a firing squad can become dear to you.

Anton Roland Laub is an artist born in Bucharest who lives and works in Berlin. His visual research is constantly pursuing the intersection between personal testimony and the collective memory of his homeland. He works on long-term projects, often culminating in the form of photobooks that resemble luxurious editions featuring quotations from political leaders.

Laub persistently returns to Romania’s recent past as a place where history refuses to settle. Through key works such as Mobile Churches, LAST CHRISTMAS (of Ceaușescu) and MINERIADA, Laub reflects on displacement, justice and collective trauma, revealing how unresolved histories continue to shape the present.

Bucharest Trilogy / Exhibition by Anton Roland Laub, curated by Sonya Vas

SYNTHESIS Gallery presents Laub’s Bucharest Trilogy. The exhibition unfolds like a play in three acts, each of which can be experienced independently, but which must be seen together. The artist’s signature becomes immediately apparent — upon entering, three leather-bound books are displayed, all in the same format but in different colours.

The exhibition consists of three projects by Anton Roland Laub:

Mobile Churches, Mineriada, The Last Christmas (of Ceaușescu).

As for viewing them together, and why that matters — well, it is because of the context. The visual work in the projects is not particularly exciting as visual material, but it is loud in its sense of authenticity. Anton really is an artist who attempts to smooth out or fold parts of his brain in search of useful information — and by useful I mean information directed toward sensation. Here, the work with the curator is crucial, and Sonya Vas has opted for a rather obvious trajectory for the exhibition.

The objects in the exhibition space — the small table with Ceaușescu’s erased portrait, the printed ALO sheet and the Lindt chocolates — seemed more hastily assembled than thoughtfully considered. These are the kinds of curatorial decisions I call pocket mysteries — for obvious literary reasons, such decisions can sometimes be great, but you need to have something interesting in your pocket first.

The curator’s good move here is that she has adhered as closely as possible to the simplicity of the artist and his books — except for the table. We will not speak about the table anymore.

If you have read my other texts, it will become clear why a curator needs to pay attention to the rhythm of books. The exhibition text itself is rather light, short, informative, and boring.

The Undefined Otherness

What is genuinely puzzling is the feeling of undefined otherness in Anton’s art. We are shown photographs, maps, and Polaroids from another time, in another country, at significant turning points in an era, yet everything feels restrained and distant—like watching fires far, far away through a telescope or binoculars.

This may have happened quite deliberately, because his work deals with collective trauma and archival research. But it may also be a reflection of the denial of one’s roots and the adaptation to an orderly and peaceful foreign environment.

Something that is clearly there is noticeably absent — something has been overlooked, and that makes it terribly interesting.

Mobile Churches

An analysis of architectural fantasies under dictatorship. Ceaușescu’s beautiful idea of moving churches on rails and, in general, putting the parish on an aesthetic and spiritual carousel.

Fantasies are fantasies when they are never realised; otherwise, they are called plans.

Here, the situation is that churches were pushed into spaces between apartment blocks and reoriented in different directions — an urban reality in Bucharest during the 1980s.

Mineriada

This is the final part of his trilogy. It examines social division and the possibilities of manipulation, from mental boundaries to the physical body.

The series impresses with the liminality of violence and the empty spaces shaped by the absence of the right to self-control. Laub’s father’s Polaroids appear in this part of the exhibition and are genuinely impossible to ignore.

It is a good thing he did not buy these Polaroids from Synthesis, because the photographs of burning buses from such an exciting revolution would have been covered in scratches from improper film storage.

Mineriada — from miner (miner) and Olympiad. The term refers to a series of protests and often violent clashes involving miners from the Jiu Valley in Bucharest during the 1990s, particularly in 1990–1991.

The term “Mineriada” is also used to refer to the most significant and violent of these clashes, which took place between 13 and 15 June 1990. During the 1990s, miners from the Jiu Valley played a visible role in Romanian politics, and their protests reflected the political and social tensions of the period following the Romanian Revolution.

Photographs: Stefanie Stoeva. Are the photographs bad? Yes. Is the lighting bad… also yes. Who is to blame?

From Cellmates to Party Members. The Last Christmas (of Ceaușescu)

I have heard that to be a fan of gold, you must have been in prison for something at some point. Such was the case with Nicolae Ceaușescu.

In 1940, he was arrested and tried, and in 1943 he was transferred to the prison in Târgu Jiu, where he shared a cell with Gheorghe Gheorghiu-Dej (First and General Secretary of the Central Committee of the Romanian Communist Party from 1944 to 1965).

Three days after Gheorghiu-Dej’s death, Ceaușescu took over as General Secretary of the Romanian Workers’ Party.

He gained a certain popularity through his policy of independence from the Soviet Union, Romania’s withdrawal from the Warsaw Pact and his refusal to participate in the invasion of Czechoslovakia.

89’

By the 1980s, the pressure was already palpable everywhere. The regime’s secret police — the Securitate — maintained strict control over the flow of information and systematically suppressed all forms of free expression and the emergence of internal opposition.

In southern Romania, people were able to pick up our television programmes thanks to the flat terrain, and BNT became a small crack in the concrete.

Everything mentioned above led to the Brașov Uprising on 15 November 1987, caused by the prolonged policy of austerity. The uprising was crushed by the Securitate. More than 300 people were arrested, many of whom were sentenced to prison, but the stone had begun to roll — the prelude to the end of the regime had started.

Then came the December protests in Timișoara, which brought together different social groups and, of course, produced Ceaușescu’s magnificent speech in which he condemned the protests and attempted to persuade the people that he would raise their salaries by 10 lei — four dollars — per month.

The crowd revolted and became increasingly restless. Gunshots rang out, and rumours that the Securitate was shooting at the crowd spread rapidly.

Here, too, is the phrase around which a considerable part of Laub’s work is structured.

ALO, ALO, ALO…

Ceaușescu tried to attract their attention, but failed, after which he went back inside.

The bloody Romanian Revolution began.

Unlike in Bulgaria, tanks actually entered the square here. Crowds were shot at from different buildings; people were beaten to death and run over. All of this went on for hours.

From 22 to 24 December, Nicolae and Elena attempted to flee and hide, but the only thing they ultimately found along the way was their own death.

Their execution was carried out by three paratroopers, while the trial that issued their death sentences lasted approximately two hours.

The execution was broadcast on television, but the actual shooting was not recorded.

Romania became the only Eastern European socialist state in which the regime was overthrown through violence.

The Last Christmas (of Ceaușescu) raises questions about the discourse of justice and institutional memory surrounding the Romanian Revolution three decades later.

Anton Roland Laub’s book can be compared to a cloud of passing memories — real and false — like smelling something you have not smelled for a long time and experiencing a strictly encoded system of sensations returning to you.

As for false memories, they are not exactly false and not exactly memories either. They are sensations of bodies occupying positions in space, or, respectively, their absence.

The book alternates between images from the dictator and his wife’s lavish private life — a wardrobe that looks more like a zoo, golden bathrooms, his secret projection room — everything steeped in inexplicable luxury, alongside the character Ceaușescu presented to the people.

Between the pages, one can also find frames from the live broadcast, photographs taken from different angles of Laub’s father’s typewriter, but the most important element is actually contained in a single photograph that binds the entire semantic bundle together.

On page 59 of The Last Christmas (of Ceaușescu) there is a frame from the 1922 film Nosferatu. The figure is seen from behind.

This gesture establishes a particular kind of sign — a bridge between chaotic history and a disoriented memory of it.

It is the person attempting to remember a past that is, to some extent, his own.

Besides the ironic commentary, the frame serves as a generational reference point.

This is what makes the book genuine and important.

The use of visual textures resembling television white noise is a pleasant choice for some of the photographs, especially the one featuring the frame from the film. It adds to the feeling of an interrupted connection — one that speaks in your inner language.

His books have a sense of completion and manage to create a feeling that refuses definition.

I call this simple success.

Anton Roland Laub’s work — particularly his book work — instils in the viewer a feeling of having no choice, like walking through a fog that is mostly imaginary, yet dangerous.

This is due to his skilful and calculated handling of someone else’s memory and his uncompromising pursuit of some kind of truth.

Subscribe now

Share

Изгубени в иконите

Magick Lantern Cycle е цикъл от авангардни, окултно вдъхновени късометражни филми на Кенет Ангър (Kenneth Anger), заснети между 40-те и 80-те години на XX век. Работата му е нелинейна, магическа и пълна с особени контрастни линии. Тя наподобява остри колажни изделия, които са наблъскани с архетипи и цели сандъци протозаклинания. Ангър поставя ритуалността под микроскопите на Алистър Кроули и е член на Ордена на Телема, като е дълбоко вярващ в идеята за индивидуалната воля и вътрешната божественост на човека. Фундаментален образ на тази идея е самият Луцифер – първият изправил гръбнак срещу неправдата и ограниченията, първият последвал собствената си светлина към извисяването и знанието. Този прочит на религиозен сюжет води до заключението, че всъщност Луцифер е водачът на новата ера и романтично е посочено падението като освобождение на светлината в материята. Това белязва изцяло художествения път на Ангър (също така и гърдите му, тъй като има огромна татуировка LUCIFER на тях), чиято кариера започва по време на масовото създаване на култове в САЩ, ерата на контракултурата и психеделията и все още забранената хомосексуалност. Неговата работа генерално се занимава с границата между свещеното и еротичното, митологията и поп културата, божественото и разрушителното.

В Magick Lantern Cycle гравитират основно три от филмите на Ангър: Scorpio Rising (1963), Invocation of My Demon Brother (1969), Lucifer Rising (1972–1980), които са неговите Nigredo / Albedo / Rubedo. *

С първия (Scorpio Rising, 1963) той се опитва да нарисува процеса на разпад на цивилизацията и причините за нейното унищожение. По-реалистичен, бърз и студен, той води към усещането за спешна необходимост от въвеждане на други житейски процеси и навежда на мисълта, че те не са далеч от нас. Шест години по-късно излиза Invocation of My Demon Brother (1969), чийто композитор е Мик Джагър, но музикалното фиаско на филмите ще разгледаме по-подробно след малко. В този филм Ангър успява да прокара линията за трансформацията, разпада на образа и предава нюанса за набъбващата свобода. Някои от кадрите влизат и в следващия му филм. Интересно е, че той винаги играе ролята на Маг в произведенията си. Онзи, който предизвиква, пробужда и е проводник на светлината. Самият той споделя, че на първо място се чувства магьосник, а на второ – създател на филми, както и неведнъж е споменавал, че това не са изцяло филми, а ритуали.

Интересен факт за споменаване е, че Ангър е публикувал новини за собствената си смърт. Желанието му е да разпали интерес за филмите си в предпремиерен период и да изпрати съобщение, че независимите създатели нямат достатъчно голямо финансиране, за да се изразяват (IN MEMORIAM. KENNETH ANGER. FILMMAKER 1947–1967 / Village Voice).

Каскада не особено успешна, поне не толкова, колкото тази на Алистър Кроули.

Последният и най-трудоемък филм е Lucifer Rising (1972–1980). Сега, това е наистина ритуал. Не толкова, защото филмът блести наситен от стойност – обратното. Бих казала, че е най-слабото звено от трите филма в цикъла. Изглежда недодялан и гардеробен в сравнение с предшествениците си. Неговата работа е да затвори кръга и да доведе новата ера. Това се случва в някаква лишена от фантазия халюцинация, водена от египетски божества, преминаване от матриархат в патриархат, портрети на Кроули и излюпващи се крокодили.

Хареса ми, може би най-много, присъствието на гигантското огледало, което има надпис BASS & CO’S PALE ALE. То със златните си букви ми напомни на работата на художника Арон Рот и се присетих, че всичко, свързано с хората, носи блясъка на тяхната материалност и абсурдност, и че всъщност Ангър си е позволил да изиграе един последен танц с човешките притежания.

Накрая Луцифер се появява като неонова летяща чиния на фона на египетските чудесии. He was always just a concept, you guys. Ритуалността на филма е предадена по много анимационна линия, приличаща по-скоро на комикс, отколкото на спиритуално преживяване, каквато заявка дава, че е. Филмът не успява да се изстреля в отредената си космическа орбита, а остава на земята като един само представян на ум образ.

Bobby, why are you in prison?

Това, което е ритуал и прави филма шедьовър, всъщност е историята на заснемането и участниците. Кенет Ангър започва да търси своя Луцифер и дава това име на мъже, които остават с него в къщата му (William Westerfeld House / Russian Embassy, San Francisco County) за няколко дни. Никой не успява да задържи вниманието му дълго. Историята, която се разказва за запознанството на Ангър с Боби Босолей, е следната.

В края на 1966-та година Ангър се озовава на събитието Невидимия цирк, организирано от The Diggers и The Bay Area Sexual Freedom League в църквата Glide Memorial Church, които привлекли групата на Босолей - Orkustra, за да осигури музикален съпровод на трупа голи бели денс танцьорки. Ангър за първи път вижда Босолей да свири на китара, докато облизва женски гърди. След това веднага отива да му предложи участие във филма.

Босолей се съгласява, но двамата имат доста разминавания. Босолей е властен и се опитва да режисира. Следващите две години са ключови, защото Боби се включва в семейството на Чарлс Менсън и убива човек (Гари Хинман), чието убийство се превръща в стил на подражание и идеологическа рамка за следващите т.нар. революционни убийства Тейт–Лабианка. Боби Босолей е задържан и първоначално осъден на смърт, след което помилван на доживотна присъда. Това е важно.

Ангър продължава с опитите си да снима филма, като през 1970 г. получава и финансиране, лъжейки, че отива да прави документален филм за Египет -отново, защото е бил там и преди и е успял да заснеме Черната събота (Cairo Fire / Black Saturday, 26 януари 1952).

Опитвайки се да снима в Египет, той разбира, че Мaриан Фейтфул (звездата от филма, играеща богинята Лилит) е пристрастена към хероин. Ангър споделя в интервю през 2013 г., че тя е имала… наглостта да носи малко хероин в кутията си с гримове под пудрата за лице. Ако беше арестувана или разкрита, всички щяхме да бъдем разстреляни – това беше наказанието тогава. Мисля, че всички наркотици са патерици – не са ви необходими, за да бъдете креативни…

Ангър все още няма музика и тоя филм е баси въртележката. Тогава, той се запознава с Джими Пейдж от Led Zeppelin на търг, където и двамата наддават за сувенир на Кроули. Пейдж кани Ангър да остане в неговата къща, която също е принадлежала на Кроули (усещате каква е хавата) и режисьорът успява да го убеди да направи музиката за филма. Ангър дори го обявява публично през 1972 г. и прожектира част от филма по време на публична изява в университет. През октомври 1976 г. Ангър се скарва със съпругата на Пейдж, Шарлот, която го изгонва от дома им в Лондон. Ангър дава пресконференция, в която обявява Пейдж за хероиново зависим и вече пресъхнал музикант.

Саундтракът на Пейдж е доста по-религиозен и буквален. Неговата тежест провокира тревога. Усеща се тръбно ехо и нарастваща параноя, която отсъства от филма.

BOBBY, BOBBY! CAN YOU WRITE LETTERS FROM PRISON?

След като научaва, че Пейдж е отстранен от проекта, Босолей пише на Ангър от затвора TRACY (DVI) в Калифорния, предлагайки му да композира саундтрак за Lucifer Rising, както първоначално се били споразумели почти десетилетие по-рано. С помощта на учител от затвора той успял да се сдобие с необходимите музикални инструменти и звукозаписно оборудване и сформирал заедно с други затворници Freedom Orchestra. Ангър продължавал да вижда Луцифер и неговата светлина в Боби. Явно Крoули е бил прав, като е казал, че от оловото на греха се ражда златото на съзнанието. Действително саундтракът на Боби Босолей ми допадна повече.

Неговите арпежни издевателства, действително създават атмосферата на течаща светлина. Музиката успява да хипнотизира без да доскучава. Това казва Ангър за процеса на записи в затвора:

In the end, I took a tape recorder in to Bobby in prison. He rounded up 12 other murderers who used to be musicians – there’s a lot of musicians in prison who got mixed up with selling drugs, but I mean they still could play music. So I recorded Bobby playing with the “all-killer orchestra”. Bobby said he was going to call his band the Powerhouse of Oz. I said: You can’t, because Oz means goat in Hebrew – though you’re not violating the L Frank Baum Oz book copyright, because Baum was a secret occultist and the Oz books are full of secret little jokes for people that understand magic.

Do what thou wilt

Естетиката на идеологията около превръщането на човека в богоподобен, чрез самопознание и воля е интересна и опасна игра. Кръвта никога не е само метафора и понякога убийци свирят саундтрака на филм за Луцифер, без да има нищо лошо в това.

*Алхимични процеси: Nigredo (чернота) е етап на разложение и хаос, Albedo (бялота) е етап на пречистване и възобновяване, а Rubedo (червенина) е етап на съединяване на противоположностите и постигане на съвършенство.

Представянето на филма с този текст се осъществява с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.

EN ///
Text written for the Plankton cinema platform. 31/10/2025

Blood Between Metaphor and Fact

One of the more interesting manifestations of human free will is the voluntary act of thinking in a vacuum. The kind of thinking that can uproot your thoughts and offer new ideas about God… or at least about another truth… or at least make things colorful and unpredictable… or at least give them a good soundtrack.

Lost in Icons

Magick Lantern Cycle is a series of avant-garde, occult-inspired short films by Kenneth Anger, made between the 1940s and the 1980s. His work is nonlinear, magical, and full of peculiar lines of contrast. It resembles sharp collages crammed with archetypes and entire chests of proto-spells. Anger places ritual under the microscope of Aleister Crowley and was a member of the Ordo Templi Orientis, deeply believing in the idea of individual will and the inner divinity of the human being. A fundamental image of this idea is Lucifer himself — the first to straighten his spine against injustice and limitation, the first to follow his own light toward elevation and knowledge. This reading of the religious narrative leads to the conclusion that Lucifer is, in fact, the guide of the new age, with the Fall romantically understood as the liberation of light into matter. This idea marked Anger’s entire artistic path (and, incidentally, his chest, where he has a gigantic LUCIFER tattoo), whose career began during the mass formation of cults in the United States, the era of counterculture and psychedelia, and homosexuality that was still illegal. His work generally concerns itself with the border between the sacred and the erotic, mythology and pop culture, the divine and the destructive.

Within the Magick Lantern Cycle, three of Anger’s films are particularly central: Scorpio Rising (1963), Invocation of My Demon Brother (1969), and Lucifer Rising (1972–1980), which form his Nigredo / Albedo / Rubedo.

With the first, Scorpio Rising (1963), he attempts to draw the process of civilization’s decay and the reasons for its destruction. More realistic, fast, and cold, it creates a sense of urgent necessity for introducing different ways of living and suggests that they are not far away from us. Six years later came Invocation of My Demon Brother (1969), composed by Mick Jagger, though we will get to the musical fiasco of these films in a moment. In this film, Anger manages to push forward the line of transformation, the dissolution of the image, and the sense of freedom swelling beneath the surface. Some of its frames also appear in his next film. Interestingly, he always plays the Magus in his own works — the one who provokes, awakens, and acts as a conduit for light. He himself has said that, first and foremost, he considers himself a magician, and only second a filmmaker, and he has repeatedly suggested that these are not entirely films, but rituals.

An interesting fact worth mentioning is that Anger once published news of his own death. He intended to generate interest in his films before their premieres and to send a message that independent filmmakers did not have enough funding to express themselves (IN MEMORIAM. KENNETH ANGER. FILMMAKER 1947–1967 / Village Voice).

A stunt that was not particularly successful — at least not as successful as Aleister Crowley’s.

The final and most labor-intensive film is Lucifer Rising (1972–1980). Now, this really is a ritual. Not so much because the film itself is overflowing with value — quite the opposite. I would say it is the weakest link of the three films in the cycle. Compared to its predecessors, it looks rough-hewn and strangely costumey. Its job is to close the circle and usher in the new age. This happens through a somewhat imagination-starved hallucination led by Egyptian deities, a transition from matriarchy to patriarchy, portraits of Crowley, and hatching crocodiles.

What I liked most, perhaps, was the presence of the enormous mirror bearing the inscription BASS & CO’S PALE ALE. With its golden letters, it reminded me of the work of the artist Aron Roth and made me think that everything connected to people carries the shine of their materiality and absurdity — and that Anger has allowed himself one final dance with human possessions.

In the end, Lucifer appears as a neon flying saucer against the backdrop of Egyptian wonders. He was always just a concept, you guys. The film’s rituality is conveyed along a highly cartoonish trajectory, resembling a comic book more than the spiritual experience it claims to be. The film never manages to launch itself into the cosmic orbit assigned to it, instead remaining on earth as an image that exists only in the mind.

Bobby, why are you in prison?

What actually becomes the ritual — and makes the film a masterpiece — is the story of its making and its participants. Kenneth Anger begins searching for his Lucifer and gives this name to men who stay with him for several days in his house (William Westerfeld House / Russian Embassy, San Francisco County). No one manages to hold his attention for very long. The story told about Anger’s meeting with Bobby Beausoleil goes something like this.

At the end of 1966, Anger finds himself at the Invisible Circus, an event organized by The Diggers and The Bay Area Sexual Freedom League at Glide Memorial Church. They had invited Beausoleil’s group, Orkustra, to provide musical accompaniment for a troupe of naked white dancers. Anger first sees Beausoleil playing guitar while licking a woman’s breasts. He immediately approaches him and offers him a role in the film.

Beausoleil agrees, but the two have considerable disagreements. Bobby is domineering and attempts to direct. The following two years are crucial: Bobby joins the family of Charles Manson and murders a man, Gary Hinman, whose killing becomes a model and ideological framework for the subsequent so-called Tate–LaBianca revolutionary murders. Bobby Beausoleil is arrested and initially sentenced to death, later having the sentence commuted to life imprisonment. This is important.

Anger continues attempting to make the film, and in 1970 receives funding by lying that he is going to Egypt to make a documentary — once again because he had been there before and had managed to film Black Saturday (Cairo Fire / Black Saturday, January 26, 1952).

While attempting to shoot in Egypt, he discovers that Marianne Faithfull, the star of the film who plays the goddess Lilith, is addicted to heroin. In a 2013 interview, Anger said that she had had the… audacity to carry a little heroin in her makeup box underneath the face powder. If she had been arrested or discovered, we would all have been shot — that was the punishment then. I think all drugs are crutches — you don’t need them to be creative…

Anger still has no music and this film is one hell of a carousel. Then he meets Jimmy Page of Led Zeppelin at an auction, where both men are bidding on a Crowley souvenir. Page invites Anger to stay at his house, which had also once belonged to Crowley (you can feel where this is going), and the director manages to persuade him to compose the film’s music. Anger even announces the collaboration publicly in 1972 and screens part of the film during a public appearance at a university. In October 1976, Anger falls out with Page’s wife, Charlotte, who throws him out of their London home. Anger holds a press conference in which he announces that Page is a heroin addict and a musician who has already dried up.

Page’s soundtrack is much more religious and literal. Its weight provokes anxiety. You can hear a tubular echo and a growing paranoia that is absent from the film.

BOBBY, BOBBY! CAN YOU WRITE LETTERS FROM PRISON?

After learning that Page has been removed from the project, Beausoleil writes to Anger from TRACY (DVI) prison in California, offering to compose the soundtrack for Lucifer Rising, as the two had originally agreed almost a decade earlier. With the help of a prison teacher, he manages to obtain the necessary musical instruments and recording equipment and forms the Freedom Orchestra together with other inmates. Anger continues to see Lucifer and his light in Bobby. Apparently Crowley was right when he said that from the lead of sin comes the gold of consciousness. Indeed, I liked Bobby Beausoleil’s soundtrack more.

His arpeggiated excesses genuinely create the atmosphere of flowing light. The music manages to hypnotize without becoming boring. This is what Anger says about the recording process in prison:

In the end, I took a tape recorder in to Bobby in prison. He rounded up 12 other murderers who used to be musicians – there’s a lot of musicians in prison who got mixed up with selling drugs, but I mean they still could play music. So I recorded Bobby playing with the “all-killer orchestra”. Bobby said he was going to call his band the Powerhouse of Oz. I said: You can’t, because Oz means goat in Hebrew – though you’re not violating the L Frank Baum Oz book copyright, because Baum was a secret occultist and the Oz books are full of secret little jokes for people that understand magic.

Do what thou wilt

The aesthetics of an ideology centered around turning the human being into something godlike through self-knowledge and will make for an interesting and dangerous game. Blood is never merely a metaphor, and sometimes murderers play the soundtrack to a film about Lucifer without there being anything wrong with that.

Alchemy processes: Nigredo (blackness) is the stage of decomposition and chaos; Albedo (whiteness) is the stage of purification and renewal; and Rubedo (redness) is the stage of bringing opposites together and achieving perfection.

The presentation of the film with this text is realized with the financial support of the European Union — NextGenerationEU under investment BG-RRP-11.016-0049. The entire responsibility for the content lies with the authors, and under no circumstances should this document be considered to reflect the official position of the European Union and the National Culture Fund.

Subscribe now

Share